Мариса Мейър
Крес (56)

Глава петдесет и шеста

Видеше ли я, човек щеше да си каже, че с ефирната си червена сватбена рокля и финия златен воал, който падаше до китките й, Левана е едно ведро видение. Тя беше седнала на канапето в покоите за гости в съвършена поза, а ръцете й бяха сключени в скута.

1. Само дето изобщо не бяха сключени, а бяха свити в ядни юмруци.

2. Във всеки юмрук тя стискаше сватбен пръстен. Единия го беше носила твърде дълги години, онзи, който някога бе повярвала, че ще й донесе любов и щастие, но й бе донесъл само болка.

3. Другият трябваше да й донесе не любовта на един сляп, себичен съпруг, а любовта на цяла планета. И досега трябваше да го е сложила.

4. Всичко вървеше отлично.

5. Само някакви си минути я деляха от пътеката, по която щеше да мине. Само няколко мига.

Досега трябваше да е женена. Досега трябваше да е изрекла брачния обет, който да я направи императрица.

Само да разбере кой беше виновен за това закъснение, щеше да измъчва слабия му ум, додето се превърнеше в жалък идиот с потекли лиги, който се ужасяваше от собствените си ръце.

Едно почукване прекъсна фантазиите й. Левана премести погледа си към вратата.

— Влез.

Първо влезе един от нейните стражи, който придружаваше Торин — досадния съветник на младия император, дето винаги беше неотлъчно до него. Тя го изгледа свирепо през златното було, при все че знаеше, че той не може да я види.

— Ваше Прославено Величество — поде Торин и ниско се поклони. Притуреното ново прилагателно, ведно с по-ниския поклон от обичайното, изправи косата на врата й. — Позволете да ви поднеса най-дълбоките си извинения заради забавянето и заради новините, които трябва да ви съобщя. Принудени сме, боя се, да отложим сватбената церемония.

— Бихте ли обяснили защо?

Той се изправи, но почтително задържа погледа си сведен към земята.

— Негово Императорско Величество, император Каито, беше отвлечен от личните му покои и качен на космически кораб, който не може да бъде проследен.

Пръстите на Левана се свиха около сватбените пръстени.

— От кого?

— От Лин Синдер, Ваше Величество. Киборгът беглец от бала. Подпомогната, както изглежда, от неколцина съучастници.

Лин Синдер.

Всеки път, щом чуеше името й, кралицата искаше да се изплюе.

— Разбирам — отвърна тя, без да може да смекчи силата на гнева си. — Трябва ли да повярвам, че не сте осигурили никакви предохранителни мерки при опит за подобно покушение?

— Охраната ни беше пробита.

— Пробита.

— Да, Ваше Величество.

Кралицата стана права. Около ханша й роклята изшумоля като бриз. Съветникът не трепна, макар че трябваше да се уплаши.

— Казвате ми, че това младо момиче не само избяга от затвора ви и успя да се измъкне от ръцете на вашата опитна армия, ами сега е нахлула в двореца, в частните покои на самия император, отвлякла го е и се е измъкнала, така ли?

— Точно така, Ваше Величество.

— И какви действия предприехте, за да ми върнете годеника?

— Вдигнали сме на крак всички отдели на полицията и армията, с които разпола…

— НЕ Е ДОСТАТЪЧНО.

Този път Торин трепна.

Левана успокои дъха си.

— Републиката се провали прекалено много пъти по отношение на Лин Синдер. Оттук насетне аз ще използвам собствени средства и тактики, за да я открия. Хората от моята стража ще трябва да прегледат всички записи от охранителните камери през последните четиридесет и осем часа.

Съветникът стисна ръцете си зад гърба.

— Ще се радваме да ви дадем достъп до записите, с които разполагаме. Но трябва да знаете, че приблизително два часа от днешния следобед липсват на записите заради пробива в системата ни.

Левана се изсмя презрително.

— Добре. Донесете ми онова, с което разполагате.

На вратата се показа чародей Еймъри Парк.

— Ваше Величество. Бих желал да разменя няколко думи с вас насаме.

— С удоволствие. — Тя махна с ръка на Торин. — Свободен сте, но да знаете, че некомпетентността на охраната ви няма да бъде пренебрегната.

Без да възрази и като се поклони още веднъж, съветникът си излезе. Веднага щом той си тръгна, Левана махна булото от главата си и го захвърли върху канапето.

— Младият император е бил отвлечен, и то от собствения му дворец. Земляните са жалки хора. Чудно е как още не са изчезнали.

— Напълно подкрепям мнението ви, Ваше Величество. Вярвам, че господин Торин не ви е съобщил за другото интересно събитие от вечерта?

— Какво събитие?

Очите на Еймъри заиграха.

— Изглежда, че доктор Сейдж Дарнел се намира в двореца в момента, затворен в един от изолаторите в изследователското крило.

— Сейдж Дарнел? — кралицата спря. — Посмял е да се върне, след като помогна за бягството на онова окаяно момиче?

— По всичко личи, че двамата са работили заедно, при все че останах с убеждението, че на доктор Дарнел не му остава много време. Явно се е заразил с необикновен щамп на летумозиса, който се развива по-бързо от обикновения. А и да не забравяме — той е лунитянин.

Сърцето на Левана подскочи. Това отваряше някои интересни възможности.

— Отведи ме при него — каза тя, като наниза на пръста си истинския си сватбен пръстен. Другият, който щеше да я прикове за император Каито, тя остави в стаята.

— Трябва да ви предупредя — обади се Еймър, когато тя го последва в коридора, — че асансьорите в целия дворец не работят. Ще трябва да използваме стълбите.

— Земляни — изръмжа кралицата и повдигна крайчеца на роклята си.

Сякаш прекосиха безкраен лабиринт, но най-сетне се добраха до изследователското крило. Пред лабораторията се бе струпала тълпа от правителствени лица и Левана се изсмя с презрение, като си помисли, че всички те възнамеряваха да скрият случилото се от нея. И то когато Сейдж Дарнел, както и Лин Синдер, бяха неин проблем, който можеше да реши, както си поиска.

Тя влезе в лабораторията, вмъкна се в умовете на мъжете и жените наоколо и им вмени силната необходимост да отидат другаде.

Стаята се изпразни само за секунди и вътре останаха тя и Еймъри. Вътре беше чисто и миришеше на химикали. Лампите бяха ярки, ръбовете — остри. А от другата страна на оцветеното стъкло, върху маса лежеше доктор Сейдж Дарнел и стискаше до корема си сиво кепе.

Ако не броим записите от камерите, на които се виждаше как той помага на Лин Синдер да избяга от затвора, Левана не го бе виждала, откакто беше изчезнал преди десетина години. Някога той беше сред нейните най-обещаващи учени и почти ежемесечно правеше огромен напредък в развитието на вълчите й войни.

Но времето се е показало неблагосклонно към него. Лицето му се бе похабило, набръчкало. Беше олисял, а каквото бе оцеляло от косата му, стоеше на сиви туфи. А освен това и болестта. Кожата му, подобно на влечуго, се бе покрила с петна, приличащи на синини, а обривът набъбваше, мехурите се множаха едни върху други. Пръстите му вече синееха. Не, нямаше да го бъде още дълго.

Левана се понесе към прозореца. До микрофона светеше лампичка, която показваше, че връзката между двете стаи е включена.

— Скъпи мой, доктор Дарнел. Никога не съм помисляла, че някога отново ще имам удоволствието да ви видя.

Старият човек отвори очи — все така пламенно сини зад очилата му. Погледът му беше прикован към тавана и макар на Левана да й мина през ума, че прозорецът гледа само в едната посока, тя се ядоса, задето той не си даде труд да я погледне.

— Ваше Величество — каза той със сдържан тон. — Помислих си, че може би ще чуя гласа ви още веднъж.

До нея Еймъри погледна портскрийна на колана си и се извини с нисък поклон.

— Трябва да призная, че тази ирония ме радва. Вие напуснахте почетната си позиция на Луна, за да дойдете тук и да отдадете последните си вехнещи години на разработването на лекарство за тази болест. Болест, за която аз вече имам лекарство. Всъщност… сега се сещам, че май нося няколко мостри със себе си в двореца. Обичам да ги имам под ръка, в случай че нещо трагично сполети моя любим или някой друг, който ми е нужен за моите цели. Бих могла да изпратя да донесат лекарството за вас, но мисля, че не ще го сторя.

— Не се тревожете, кралице моя. Не бих го взел от вас дори да го донесете, особено когато вече знам докъде сте стигнали, за да го получите.

— Докъде съм стигнала ли? За да изкореня болестта, която до този ден не е покосявала моя народ? Струва ми се, че това е доста щедро от моя страна, какво ще кажете?

Полека-лека докторът се изправи. Главата му се отпусна на гърдите, докато той се мъчеше да си поеме дъх, който малкото усилие беше му отнело.

— Досетих се за всичко, кралице моя. Аз наистина вярвах, че когато ги взимате от нас, щитовете биват убивани, но това не е вярно. Изобщо, има ли поне един убит, или всичко е просто театър? Средство да ги затворите изолирани и да точите кръвта им, без да има кой да дойде да си ги потърси?

Кралицата изпърха с мигли.

— Преди време на вас ви се роди щит, нали? Припомнете ми — момче или момиче беше? Може би, когато се прибера у дома, ще го открия и ще му предам колко малък и жалък е бил баща му, когато е умирал пред очите ми.

— Най-интересното за мен беше — каза докторът, като се почеса по ухото и се направи, че не я е чул, — че първият документиран случай на летумозис е отпреди дванадесет години. Но вие събирате антитела от много по-отдавна. В действителност, сестра ви трябва да е започнала експериментите, ако сметките ми са верни.

Левана разпери пръсти върху шкафа.

— Докторе, току-що ми припомнихте защо бяхте такава ужасна загуба за нашия екип.

Той отри с ръка мокрото си чело. На ярката светлина кожата му изглеждаше прозрачна.

— Болестта е ваше дело. Произвели сте смърт, за да поставите Земята на колене, а когато назрее моментът, да се притечете като спасител на хората с вълшебното си лекарство. Лекарство, което толкова дълго сте крили.

— Ласкаете ме. Учените, които работеха за родителите ми, създадоха болестта, а онези под управлението на сестра ми доусъвършенстваха лекарството. Аз чисто и просто завърших проучванията им, като намерих начин да докарам болестта на Земята.

— За целта заразихте с нея лунитяни и ги изпратихте тук, без да имат представа какво пренасят.

— Да ги изпращам тук ли? Нищо подобно. Просто се погрижих хората от охраната ми да гледат на другата страна, когато те… избягаха. — В последната дума се криеше язвителност. Левана не харесваше идеята, че някои от хората й избираха да напуснат рая, който тя им бе подарила.

— Това е биологическа война. — Доктор Дарнел се изкашля в свивката на ръката си, оставяйки тъмночервени петна. — А Земята дори не знае.

— Така ще бъде и занапред. Защото аз ще стоя тук и ще ви гледам, докато умирате.

Той се изсмя остро.

— Наистина ли смятате, че ще отнеса тази тайна в гроба си?

Внезапен гняв прониза тялото на Левана.

Очите на доктора се бяха изцъклили, но усмивката му се ширеше от ухо до ухо, додето той изучаваше прозореца.

— Огледалото, в което се оглеждам, е огромно. Невъзможно е да се скрия от онова, което съм… от онова, в което съм се превърнал. Кралице моя, вие не бихте пожелали да умрете в такава стая. Допускам, че ще разкъсате собствената си плът, ако бъдете принудена да се взирате в него толкова дълго.

Левана стисна ръцете си в юмруци и заби нокти в дланите си.

— Ваше Величество.

Тя въздъхна и се насили да разтвори ръцете си. Дланите й пареха от болка. Еймъри се бе върнал с Джерико, капитана на стражата й. Мъжът изглеждаше като излязъл от страховита битка.

— Най-накрая. Къде се маете със Сибил? Докладвай!

— Кралице моя — Джерико се поклони, — заедно с чародей Мира и петима от най-добрите ми стрелци успяхме да обградим Лин Синдер и нейните придружители на площадката за извънредни кацания, която се намира на покрива на тази кула.

Надежда стопли гърдите на кралицата.

— Заловихте ги, нали? Не са успели да ви се измъкнат?

— Не, Ваше Величество. Не постигнахме целта си. Двама от хората ми са мъртви, другите трима са сериозно ранени. Аз самият бях в безсъзнание, когато корабът е отлетял с предателите и император Каито на борда.

Яростта отново задра с нокти гърба й в отчаян порив да бъде отприщена.

— А къде е чародей Мира?

Мъжът почтително сведе глава.

— Мъртва е, Ваше Величество. С дарбата си Лин Синдер подложи на мъчения ума й — аз сам чух писъците й. Онези, които са били в съзнание, ми докладваха, че след като корабът потеглил, чародей Мира се хвърлила от покрива. Тялото й бе открито в градините.

В стаята се разнесе безумен кикот. Левана се извърна назад — докторът се бе превил надве и риташе с пети по масата.

— Заслужаваше си го, змията му със змия. Да държи малкото ми златно птиченце затворено в клетка толкова години!

— Ваше Величество.

Левана пак се обърна към Джерико.

— Какво?

— Успяхме да заловим един от съучастниците на Лин Синдер. — Джерико посочи към коридора. Чуха се стъпки и след миг влязоха двама мъже. Един страж придружаваше…

— Скъпи мой, сър Глина — усмивката на кралицата не закъсня.

При все че ръцете му бяха вързани на гърба, мъжът стоеше изправен, в приличен вид и в по-добро от всякога здраве. Явно, че на кораба на Лин Синдер не се бяха държали с него като със затворник.

— Кралице моя — той склони глава.

Тя набързо го претърси с дарбата си за следи от присмех или бунт, но не откри нищо. Мъжът беше безучастен и податлив както винаги.

— Научих, че във важна битка сте изоставили чародейката си, за да заемете страната на Лин Синдер срещу лунната корона. Присъствието ви тук ме навежда на мисълта, че сте участвали в отвличането на годеника ми. Вие сте предател спрямо мен и трона. Как ще се защитите?

— Невинен съм, кралице моя.

— Естествено, че сте невинен. — Левана прихна. — Как ще го докажете?

Той издържа на погледа й, сякаш нямаше угризения.

— По време на битката на кораба чародей Мира беше погълната от усилието да контролира лунния войник, преминал на страната на бунтовниците. Моите способности останаха отворени и Лин Синдер ме застави да се подчиня на волята й и да се сражавам срещу моята чародейка, което в крайна сметка я принуди да напусне кораба без мен. Но аз осъзнах възможността да спечеля доверието на бунтовниците и прекарах последните седмици като шпионин с намерението да докладвам слабостите и стратегиите им, когато най-сетне успея да се завърна при моята кралица, на която за мен е чест да служа.

Тя се усмихна самодоволно.

— Несъмнено, нетърпението ви да се завърнете се дължи и на желанието ви да видите обичната си принцеса.

Ето, най-сетне. Съвсем леко вълнение накъдри повърхността на езерото, след което то отново стана неподвижно като стъкло.

— Животът ми е отдаден в служба на всички членове на лунното кралско семейство, кралице моя.

Тя приглади с пръсти полите си.

— Продължавай нататък. Каква информация си събрал за враговете ни?

— Лин Синдер има способности да контролира специален агент — изрецитира той информацията с толкова чувство, колкото имаше у един земен андроид. — Но тя не е обучена и не умее да се концентрира. В истинска битка лесно ще бъде надвита, когато се изправи лице в лице с многобройни противници. Освен това няма никакъв талант да води едновременно физическа и психическа битка.

— Интересно заключение, сър Глина, особено след като е постигнала толкова недвусмислено победа срещу вас и чародей Мира.

— Тя съумя да надвие един страж и един чародей на своя територия. Но аз мисля, че повече стражи или оперативни агенти ще могат лесно да я победят.

— Кажете ми тогава — по ваша преценка — способна ли е Лин Синдер на такава психическа концентрация, че да измъчи психически врага си до степен, та да го докара до лудост?

— Категорично не, Ваше Величество.

— Категорично не. В такъв случай вие или сте по-глупав, отколкото ви мислех, или лъжете, защото точно това е направила Лин Синдер днес, и то срещу главната ми чародейка!

Нова искрица емоции издаде внезапен пристъп на безпокойство, което беше заглушено от силно думкане в изолатора.

— Лъже! — крещеше пронизително докторът с пресекващ глас. Той бе успял да се надигне от масата и сега тропаше по стъклото с длани, оставяйки петна от кървави пръски. — Тя има дарбата да убие главната ви чародейка, всичките ви стражи и целия ви двор. Това е принцеса Селена! Тя всички ви може да убие и всички ви ще убие! Внимавайте, кралице моя, принцесата идва и ще ви унищожи!

— Млъквай! — изръмжа Левана. — Млъквай, старче! Още ли не си умрял?

Но докторът не я чу — мъчеше се да си поеме дъх. Той рухна на земята с ръце на гърдите, хриптеше и кашляше сухо.

Когато кралицата отново се обърна към Хиацинт Глина, той се взираше в прозореца с ококорени очи, които постепенно се проясниха. Устните му потрепнаха, сякаш се канеше да се разсмее на някаква шега, която тъкмо бе схванал. Този небивал показ на емоции само още повече разгневи кралицата.

— Отведете го. На Луна ще го разпитаме обстойно.

Когато Хиацинт бе отведен в коридора, тя се обърна с лице към чародей Парк, като стискаше юмруци до тялото си.

— От днес сте повишен. Заемете се незабавно с отпътуването ни и известете учените ни за новия щамп на летумозиса. Започнете да мобилизирате войниците ни. Лин Синдер се страхува прекалено много да се изправи насреща ми. Хората на Земята ще получат наказание за нейната страхливост.

— Нали не сте забравили, че след като изгубихме програмиста на чародей Мира, няма да можем да докараме незабелязано корабите си до Земята?

— Какво ме интересува, че земляните ще забележат пристигането им? Дано им остави мъничко време да се помолят за милост, преди да ги унищожим!

— Ще се погрижа да изпълня нарежданията ви, Ваше Величество.

Левана хвърли поглед към прозореца и видя, че доктор Сейдж Дарнел се бе проснал на пода и когато не кашляше, тялото му се свиваше в конвулсии. Тя го гледаше как се гърчи и потрепва, а кръвта й още кипеше от думите му.

Хората на Луна и Земя знаеха, че Селена е починала преди тринадесет години. И Левана щеше да се погрижи нещата да си останат така. Тя беше законната кралица на Луна. На Земята. На цялата галактика. И никой нямаше да й отнеме това.

Кипнала от гняв, тя пристъпи по-близо, достатъчно близо, че да види следите от сълзи, които бяха останали по измъченото лице на доктора.

— Нежна месечинке… — прошепна той — устните му едва мърдаха, за да изговорят думите. Той започна да трепери. — Горе на небето… — Изтананика няколко ноти от песничка, приспивна песничка, която не й беше известна. — Щом слънцето се скрие… и ти запееш… песента ти е толкова…

Последната дума така и не се отрони от устните му. Докторът спря да трепери. Лежеше неподвижен, а сините му очи се взираха нагоре като стъклени топчета.