Мариса Мейър
Крес (61)

Глава шестдесет и първа

Лицето на Каи беше объркано, сякаш Синдер бръщолевеше несвързано. Сватбеният пояс се изплъзна от ръцете му и падна безшумно на пода. Щом тишината взе да става неловка, Синдер се покашля.

— И в случай че се питаш, говорих саркастично за „великите“ работи по-рано. Не че, тоест… знам, че си имаш свои проблеми, за които да се тревожиш, затова не трябва да… аз не… добре съм наистина. Последните две-три седмици бяха малко тежки с цялата тази… — тя завъртя бурно ръцете си във въздуха — работата около Пеони, бала, Левана, сватбата. А сега и доктор Ърланд почина, заловиха Скарлет, Трън ослепя, а Вълка… За него не съм сигурна. Толкова е неподвижен напоследък, че наистина почвам да се тревожа. Но иначе всичко е под контрол. Мога да се справя. Аз…

— Млъкни. Моля те, млъкни.

Тя затвори уста.

Тишината се проточи.

Синдер отвори уста, но Каи вдигна ръка. И тя пак я затвори. Захапа устни.

— Ти? — рече той накрая. — Ти си принцеса Селена?

Синдер се намуси и потърка китката си.

— Изненадан ли си?

— През цялото това време?

Тя сведе глава — изведнъж се бе почувствала неловко от начина, по който я гледаше.

— Технически погледнато, да. Доктор Ърланд пръв се досети, когато ме отведоха от лотарията, за да ме инжектират с летумозис. Направил ми е ДНК анализ и… така. Но той решил да не ми казва, докато не ме тикнаха в затвора, което усложни нещата.

Каи избухна в смях, но не за да й се подиграе. Пое си дълбоко дъх и разтри очите си. Съмнението беше го завладяло бързо, но след това далеч по-бързо дойде осъзнаването.

— О, звезди. Левана знае, нали? Затова те мрази толкова много. Затова е решена на всяка цена да те намери.

— Да, знае.

— Значи ти си била. През цялото време ти си била.

— Приемаш нещата далеч по-добре, отколкото си представях.

Той прокара ръце през лицето си.

— Не, знаеш ли, всичко се връзва. В известен смисъл. — Той я погледна. — Но… по необяснима причина винаги съм си представял принцесата… знам ли и аз. В рокля.

Синдер се засмя.

— А и винаги съм си мислел, че веднъж да я намеря, всичко лесно ще се нареди. Просто… ще обявим пред света, че тя е истинската кралица, а Левана ще изпълзи в някоя дупка. Никога не съм си мислил, че тя вече знае. И ще се бори срещу това.

Синдер повдигна едната си вежда.

— Започвам да си мисля, че май не познаваш много добре годеницата си.

Той я погледна навъсено.

— Край, Синдер, дотук бяха тайните. Не знам дали ще мога да оцелея след още едно твое голямо разкритие, затова, ако имаш да ми казваш и друго, давай. Сега.

Синдер се залюля на пети и се замисли.

Киборг. Лунитянка. Принцеса.

Никакви тайни повече. Никакви лъжи.

Е, само една.

Синдер си помисли, че може би мъничко е влюбена в него.

Но нямаше начин да му го признае и вместо това прошепна:

— Не мога да плача — и отпусна раменете си. Каи примигна, два пъти, после се почеса по ухото и погледна встрани.

— За това вече знаех.

— Какво? Откъде?

— Настойникът ти… може да ми е споменала нещо по въпроса. А и аз… видях медицинското ти досие.

— Медицинското… — Очите й се разшириха. — Видял си… значи знаеш…?

— Ти беше беглец и аз трябваше да науча повече за теб, и… съжалявам.

Тя стисна очи. Беше виждала диаграмата на киборгските си импланти. Всяка жица. Всеки синтетичен орган. Всеки промишлено произведен панел. Прилошаваше й, като си помислеше за диаграмата. И не можеше да си представи какво ли би си помислил друг човек, ако я зърнеше. Какво ли си бе помислил Каи.

— Не, няма нищо. Никакви тайни повече.

Той направи крачка към нея.

— Очите ти… наистина ли са…?

— Синтетични — измърмори тя, когато той не можа сам да каже думата.

— И затова не можеш да плачеш, така ли?

Тя кимна, без да може да го погледне, при все че той се приближи на няма и две крачки от нея.

— Слъзните канали не ми трябват, за да ми овлажняват очите, и само се пречкали на… — Тя почука с пръст по слепоочието си. — В ретината на окото имам скенер и дисплей. Като малък нетскрийн е, тъй че има доста жички. О, звезди, не е за вярване, че ти разкривам всички тези подробности. — Тя зарови лице в ръцете си.

— Знаеш ли, възхитително е — каза Каи.

Синдер едва не се задави от собствения си смях. Каи се пресегна към ръцете й.

— Може ли да надникна?

Тя изпъшка. Ако имаше способността да се черви, лицето й би станало червено като сватбения му пояс. Засрамена и примирена, тя го остави да вземе ръцете й и с мъка издържа погледа му. Каи бе впил очите си в нейните, като че проникваха чак до контролния й панел, но след миг поклати глава.

— Човек никога не би разбрал.

Като се опитваше да не мърда, Синдер вдигна очи към тавана. Малко се ненавиждаше за онова, което се канеше да направи, но нима вече имаше значение? Той никога повече нямаше да се подведе и да повярва, че тя е човек.

— Гледай в дъното на левия ми ирис — каза тя тихо, включи дисплея в ретината си и изкара канала с новините, който беше гледала, преди да пристигнат в Ню Бейджин — новините от Африканския съюз. Говорителят съобщаваше нещо, но Крес не си направи труда да включи звука. Каи наведе главата си надолу. След миг устните му се разтвориха.

— Има… това…?

— Да, новините са.

— Екранът е толкова малък. Просто една точица.

— Аз го виждам далеч по-голям. — По гръбнака на Синдер пробягна тръпка. Той я изучаваше с почти детско изумление, стоеше толкова близо и още държеше ръцете й. Каи осъзна това едновременно с нея. Изражението му внезапно се смени и тя разбра, че той вече не гледаше към дисплея в ретината й, нито към синтетичните й очи. Той гледаше нея.

Сърцето й затуптя бързо.

Каи облиза устните си.

— Съжалявам, че наредих да те арестуват. Но се радвам, че си добре.

— Наистина ли? И не се сърдиш, че те… прострелях?

Устните му се извиха и той погледна надолу. Взе киборгската й ръка, вдигна я и огледа металните пръсти.

— Не си спомням на медицинската диаграма да се споменава нещо за пистолет. Охраната ми щеше да намери тази информация за полезна.

— Обичам да подхранвам известна загадъчност около себе си.

— Забелязах.

Тя следеше с очи как палецът му галеше пръстите й и едва си поемаше дъх, не можеше да помръдне.

— Ръката е нова — рече тя шепнешком.

— Чудесна изработка. — Гласът му също се бе снишил.

— Покритието е само от титан. — Синдер сама не знаеше защо му каза това. Дори изобщо не разбираше какво говори.

Каи наклони глава и допря устните си до ръката й. Покритието не беше снабдено с нервни окончания, но въпреки това допирът изпрати електричество по цялата й ръка.

— Синдер?

— Ммм?

Той вдигна поглед.

— За да сме наясно — нали в момента не използваш силата на съзнанието си върху мен?

Тя примигна.

— Разбира се, че не.

— Само проверявам.

И тогава Каи плъзна ръцете си около кръста й и я целуна.

Синдер се задъха, опря дланите си в гърдите му. Каи я притегли по-близо.

Само след секунди мозъкът й започна да регистрира новите химикали, които наводниха системата й. Повишени нива на допамин и ендорфин, понижено количество на кортизол, нестабилен пулс, повишено кръвно налягане…

Синдер се отпусна върху него и отпрати съобщенията. Ръцете й неуверено си проправиха път към раменете му и след това се увиха около шията му.

Но някъде насред прилива от нови усещания погледът на Синдер се закачи върху дисплея в ретината й, останал сам под тъмнината на клепачите й. Първоначално изпита смътно раздразнение. Но след това…

Фарафра.

Лунитяните.

Клане.

Тя отвори очи. Отдръпна се. Каи се сепна.

— Какво…

— Съжалявам.

Синдер затрепери, все така съсредоточена върху новините. Мина малко време, в което тя с ужас гледаше новините. Каи се покашля. Гласът му беше натежал от сериозност.

— Не, не, аз съжалявам. Не биваше…

— Не! — Тя стисна ръката му, преди той да се е откъснал от нея. — Не е… Заради Левана.

Лицето му стана хладно.

— Тя… тя е отвърнала. Нападнала е… — Синдер изруга, дръпна ръцете си от Каи и закри лицето си, додето смели новините. Орда от лунни войници нападнали оазисното градче преди по-малко от два часа, а после пак толкова бързо изчезнали в пустинята. Избили както цивилните жители, така и войниците на Републиката, изпратени да ги разпитват.

На екрана кадрите се сменяха. Кръв. Толкова много кръв.

— Синдер… къде? Къде е ударила?

— Африка. Градчето… — Тя преглътна. — Хората, които ни помогнаха.

Нещо се скъса в нея. Синдер изкрещя, протегна се към лентата с инструментите, хвана един гаечен ключ и го запрати към отсрещната стена. Ключът изтрака безобидно на пода. Тя сграбчи една отвертка, но Каи бързо я грабна от ръцете й.

— Поставила ли е някакви искания? — рече той с поразително спокойствие. Синдер стисна празните си юмруци.

— Не знам. Знам само, че всички са мъртви. Заради мен. Защото ми помогнаха. — Тя клекна на земята и покри главата си. Цялото й тяло гореше от ярост.

Срещу Левана.

Но най-много срещу самата себе си. Срещу собствените й решения.

Защото си бе дала сметка, че това ще се случи. Но пак беше направила своя избор.

— Синдер.

— Вината е моя.

Една ръка я докосна по гърба.

— Ти не си ги убила.

— А може би точно това съм направила.

— Тези хора съзнаваха ли риска, който поемат, когато ти помогнаха? Опасността, в която се въвличат?

Тя извърна лицето си от него.

— Може би са го сторили, защото са вярвали в теб. Защото са смятали, че рискът ще си заслужава.

— Нима това трябва да ме успокои?

— Синдер…

— Искаш ли да научиш още една тайна? Най-голямата тайна? — Тя седна и разпери краката си като счупена кукла. — Страх ме е, Каи. Много ме е страх. — Беше си помислила, че ще й олекне, когато изрече думите на глас, но вместо това се почувства жалка и слаба. Синдер уви с ръце кръста си. — Страх ме е от нея, от армията й, от онова, което може да стори. А всички очакват от мен да бъда силна и смела, но ето че аз дори не знам какво правя. Не знам как да я сваля от трона. И дори да успея, не знам как да бъда кралица. Толкова много хора се уповават на мен, хора, които дори не разбират, че се уповават на мен, а ето ги сега мъртви. И всичко заради някаква налудничава фантазия, че аз мога да им помогна, че мога да ги спася. Но какво ще стане, ако не мога?

Болката взе да пулсира в слепоочията й, напомняйки й, че досега вече щеше да плаче. Ако беше нормална.

Две ръце я обгърнаха.

Синдер притисна лицето си в копринената му риза. Долавяше някакъв одеколон или сапун — толкова слабо, че не го бе усетила по-рано.

— Знам много добре как се чувстваш.

Тя стисна очите си.

— Не съвсем.

— Добре, в голяма степен.

Синдер поклати глава.

— Не, ти не разбираш. Най-много от всичко се боя, че… колкото повече се боря срещу й, колкото по-силна ставам, толкова повече заприличвам на нея.

Каи седна и се отдели от нея, колкото да я погледне в лицето, но без да я пуска.

— Ти не се превръщаш в Левана.

— Сигурен ли си? Защото днес манипулирах твоя съветник и доста стражи. Манипулирах Вълка. Аз… убих един полицай във Франция. И още хора щях да убия, ако се бе наложило, хора от твоята армия. И дори не знам дали се чувствам виновна за това, защото има толкова начини да се намери оправдание. Всичко е за доброто на хората, нали? Жертви са нужни. А освен това и огледалата, толкова, толкова е глупаво, но те… Започвам да разбирам защо ги мрази толкова. А днес… — Синдер потрепери. — Днес измъчвах чародейката й. Не просто я манипулирах. Измъчвах я. И това почти ми достави удоволствие.

— Синдер, погледни ме. — Той взе лицето й в дланите си. — Знам, че си уплашена. И имаш всички основания да бъдеш уплашена. Но ти не се превръщаш в кралица Левана.

— Ти няма как да знаеш.

— Да, но знам.

— Тя ми е леля.

Той приглади назад косата й.

— Да, а моят прадядо е подписал Закона за киборгите. Но ето, виж нас.

Тя облиза устните си. Да, ето ги двамата заедно.

— Хайде повече да не говорим за роднинството ти с Левана. Защото технически погледнато, аз все още съм сгоден за нея, а това е доста необикновено обстоятелство.

Синдер се разсмя, макар и изтощено, макар и само да потисне писъка отвътре, докато Каи отново я обгърна с ръцете си. Главоболието й взе да преминава. На негово място се появи силата, която й предаде пулсът на сърцето му, а също и някаква нова деликатност, когато стоеше допряна до него.

Беше почти крехка.

Почти в сигурни ръце.

Почти като принцеса.

— Няма да кажеш на никого, нали? — промърмори тя.

— Няма.

— А ако изляза някоя лоша принцеса?

Каи вдигна рамене.

— На хората на Луна не им трябва принцеса. Трябва им революционер.

Синдер сбърчи чело.

— Революционер — повтори тя. Това й се нравеше повече от „принцеса“.

Вратата се отвори.

Синдер и Каи се сепнаха, отдалечиха се, Каи се изправи.

Крес се спря на вратата, останала без дъх и зачервена.

— Съжалявам, но новините… Левана…

— Знам — Синдер се насили да стане. — Научих за Фарафра.

Крес поклати глава с обезумели очи.

— Не е само Фарафра. Корабите им зариват Земята, всеки континент. Хиляди войници нападат градовете. Но от другите й войници. — Момичето потрепери толкова силно, че трябваше да се улови за рамката на вратата. — Приличат на животни, като хищници са.

— Какво прави Земята? — попита Каи и Синдер разпозна гласа на лидера. — Защитаваме ли се?

— Опитват се. Всичките шест държави са обявили състояние на война. Започнала е евакуация, армията се събира…

— И шестте ли?

Крес отметна косата от челото си.

— Кон Торин временно е поел ролята на лидер на Републиката… до вашето завръщане.

Тежко мълчание натисна гърдите на Синдер. Тогава Каи се обърна с лице към нея, а тя почувства силата на емоциите му и без да поглежда към него.

— Мисля, че е време да ми кажете за този ваш план.

Синдер стисна ръцете си в юмруци. Възможността да успеят й се бе сторила толкова нищожна, че тя не се бе замислила какви ще бъдат последиците. Беше се надявала, че ще има малко време — поне ден-два. Но сега виждаше, че нямаше да получат отсрочка.

Войната беше започнала.

— Ти сам каза, че на хората от Луна им трябва революционер. — Тя вдигна брадичка и го погледна право в очите. — В такъв случай, аз ще вдигна революция.