Мариса Мейър
Крес (47)

Глава четиридесет и седма

Крес заби пръстите си в седалката на кораба и се наклони към прозореца, додето дъхът й не замъгли стъклото. Отваряше очите си, колкото може, но все не беше достатъчно широко, не и когато имаше толкова много неща да се видят, не и когато не смогваше да погълне всичко. Ню Бейджин нямаше край. На изток от земята се издигаха шепа небостъргачи — сребро, стъкло и оранжеви отблясъци, докато слънцето се носеше към хоризонта. Зад центъра на града се намираха складовете, спортните зали, парковете и предградията, които се точеха безкрайно. Крес се радваше на новите гледки, на сградите, на хората, защото я разсейваха… В противен случай си мислеше, че щеше да й прилошее.

Тя ахна, когато дворецът се показа пред тях — позна го от безбройните снимки и филми. Но на живо той беше толкова различен. Още по-разкошен и внушителен. Момичето залепи пръстите си на прозореца, който ограждаше двореца като в рамка пред очите й. Пред портите му Крес видя колона от кораби и маса народ, която се виеше надолу по стената на скалите и стигаше до града.

Вълка също беше впил свирепите си очи в приближаващия дворец, но Крес така и не долови у него чувство на възторг, а само нетърпение. Коляното му не спираше да подскача, а пръстите му ту се стягаха в юмрук, ту се отпускаха. Крес се чувстваше напрегната, докато го наблюдаваше. На Рампион Вълка беше толкова кротък, така немислимо неподвижен. И момичето се чудеше дали този прилив на енергия не беше първият знак, че бомбата у него беше взела да тиктака.

А може би и той като нея беше просто напрегнат. Може би отново повтаряше наум плана им. А може би си мислеше за онова момиче. Скарлет.

Крес се натъжи, че така и не се бе запознала с нея. Сякаш от екипажа на Рампион липсваше важно парче, а Крес не разбираше тя самата как се вписваше. Помъчи се да си припомни нещата, които знаеше за Скарлет Беноа. Беше направила малко проучване за нея, когато Синдер и Трън кацнаха във фермата на баба й, но не беше подробно. По онова време тя не знаеше, че Скарлет бе тръгнала с тях.

А Крес бе разговаряла със Скарлет само веднъж, когато целият екипаж се бе свързал с нея и беше помолил за помощта й. Скарлет й се видя тогава доста мила, но Крес беше зяпнала в Трън и не помнеше нищо друго освен къдравата й червена коса.

Като мачкаше презрамките на роклята, Крес отново хвърли поглед на Вълка и го хвана как се мъчи да разхлаби папионката си.

— Може ли да те попитам нещо?

Очите му се извърнаха към нея.

— Нали не е свързано с пробиването на охранителни системи?

Крес примигна.

— Разбира се, че не е.

— Добре тогава.

Тя приглади полите си.

— Тази Скарлет… ти си влюбен в нея, нали?

Вълка се вцепени, стана неподвижен като камък. Докато корабът се изкачваше нагоре по хълма към двореца, раменете му се отпуснаха и той се вгледа през прозореца.

— Тя е моята алфа — измърмори той с натрапчива тъга в гласа си.

Алфа.

Крес се наведе напред и се облакъти на коленете си.

— Като звездата ли?

— Каква звезда?

Тя се скова, тозчас се смути и пак се отдръпна от него.

— О, ами, в съзвездията най-ярката звезда се нарича алфа. И аз си помислих, че искаш да кажеш, че тя е… като… твоята най-ярка звезда. — Крес изви поглед настрани, стисна ръцете си една в друга, усещайки, че лицето й е пламнало чак до корените на косата и този мъж чудовище ей сега ще осъзнае каква романтична глупачка е. Но вместо да й се присмее, Вълка въздъхна.

— Да — каза той и погледът му се плъзна нагоре към пълната луна, която се бе показала на синьото вечерно небе. — Точно така е.

Сърцето на Крес сякаш се обърна и страхът й от Вълка взе да се изпарява. Права е била в бутика. Той наистина беше като герой от романтична история, който се мъчеше да спаси любимата си. Неговата алфа.

Крес захапа вътрешната страна на бузата си, за да възпре въображението, което се канеше да се втурне надалеч. Това не беше някаква си глупава история. Скарлет Беноа беше затворена на Луна. И много вероятно беше вече да е мъртва.

Мисълта тежко заседна в сърцето на Крес, а в това време корабът спря пред портите на двореца.

Посрещачът отвори вратата и хиляди гласове ги наобиколиха. Крес потрепери, но подаде на посрещача ръката си, както беше виждала да правят момичетата от драмите в мрежата. Кракът й стъпи върху плочките на алеята и ненадейно тя се оказа обградена. Тълпи от журналисти и зяпачи, както миролюбиво настроени, така и гневни, изпълваха двора, снимаха, крещяха, за да зададат въпросите си, държаха плакати, които подканяха императора да се откаже от сватбата.

Крес сниши глава и поиска да изпълзи обратно в кораба, където да се скрие от пронизващите светкавици и възбудената глъчка. Светът взе да се върти.

О, спатии. Крес щеше да припадне.

— Госпожице? Госпожице, добре ли сте?

Гърлото й пресъхна. Кръвта нахлу в ушите й и тя започна да се дави, задушаваше се.

И тогава една здрава ръка я улови за лакътя и я дръпна настрани от придворния. Крес се олюля, но Вълка обви желязната си ръка около кръста й, притисна я към себе си и я застави да върви в крачка с него. Тя се чувстваше малка и крехка като птиче до него, но също и защитена. Крес съсредоточи мислите си и за миг я обви успокоителна фантазия.

Тя беше известна актриса, която правеше своя голям дебют, а Вълка беше бодигардът й. И нямаше да позволи да й се случи нищо лошо. Тя просто трябваше да вдигне главата си високо, да бъде смела, грациозна и уверена. Красивата й бална рокля се превърна в костюм. Журналистите станаха нейните почитатели, които я боготворяха. Треперещият й гръб се изпъна, милиметър по милиметър, а острият мрак взе да се оттегля от очите й.

— Добре ли си? — попита тихо Вълка.

— Аз съм известна актриса — прошепна в отговор Крес. И не посмя да вдигне поглед към него, защото се боеше, че това ще развали магията, изтъкана от въображението й.

Не след дълго хватката на Вълка се отпусна. Врявата на тълпата зад тях заглъхна и се смени от спокойната тишина на клокочещите потоци и шепота на бамбука в градините на двореца. Крес се загледа право напред към надигащия се вход с пурпурночервените перголи^[1] от двете му страни. Най-горе на стълбите чакаха още двама придворни.

Вълка подаде двете щамповани покани. Крес стоеше напълно спокойно, докато скенерът светна върху малкия чип, вграден в хартията. Двамата с Вълка нямаше да могат да влязат в ролите на Лин Адри и дъщеря й, но да се смени профилът, кодиран във всеки от чиповете, беше детска игра. Портскрийнът показваше, че Вълка е господин Самхаин Бристол, парламентарен представител от Торонто, Източната канадска провинция, Обединеното кралство, а Крес беше младата му съпруга. Доколкото на Крес й беше известно, самият господин Бристол си стоеше на топло у дома, без да подозира, че разполага с тяло, отричащо политическата позиция, която той се стремеше да заяви с отсъствието си от кралската сватба. И Крес се молеше нещата да си останат така.

Тя си отдъхна, когато придворният върна поканите на Вълка без никакво колебание.

— Много се радваме, че все пак успяхте да дойдете, Бристол-дарен — каза той. — Моля ви, заповядайте в балната зала, където ще бъдете отведени до вашите места. — Когато свърши, мъжът вече се протягаше за поканите на двойката зад тях.

Вълка я поведе напред и дори и да споделяше тревогата на Крес, с нищо не се издаде.

От двете страни на главния коридор бяха наредени дворцовите стражи в красивите си червени мундири и еполетите с пискюли. Крес позна изрисувания параван върху една от стените — планини, въздигнали се над мъгливи облаци, и езеро с жерави. Погледът й инстинктивно хвръкна нагоре към един от пищните полилеи, които опасваха коридора. Макар че в него не се виждаше нищо, тя знаеше, че една от камерите на кралицата е скрита там и ги следи даже в този момент.

Крес беше сигурна, че нито кралицата, нито Сибил, нито някой друг, който можеше да я познае, се бе загрижил точно сега да гледа шпионските кадри, но при все това извърна главата си настрани и взе да се смее, като че Вълка се беше пошегувал нещо.

Той се намръщи.

— Тези полилеи са забележителни, нали? — каза му тя и придаде на гласа си колкото се може повече безгрижие.

Изражението на Вълка остана невъзмутимо и след като постоя така за миг, той отърси глава и възобнови непоколебимата си крачка към балната зала.

Озоваха се на площадка, която се спускаше надолу към внушителното стълбище, а то се отваряше към огромната и красива бална зала. Големината й напомни на Крес за обширната пустиня и както тогава, завладя я същата замаяност и благоговение. Беше доволна, че те не бяха единствените гости, които се маеха на площадката и наблюдаваха как тълпата се изливаше в залата и пълнеше редиците от плюшени кресла под тях. До началото на официалната церемония оставаше поне час и мнозина използваха времето да побъбрят и да се възхитят на околната красота.

Върху много от колоните в залата бяха изваяни позлатени дракони, а по стените беше пълно с толкова букети цветя, някои високи колкото Крес, че сякаш градините вътре бяха полудели. Прозорците стигаха от пода до тавана и покрай тях стояха половин дузина клетки за птици и излагаха на показ гълъби, присмехулници и врабчета, чиято песен с обърканата си мелодия задминаваше прекрасния оркестър.

Крес се извърна с лице към Вълка, така че ако някой ги погледнеше отстрани, двамата щяха да им се видят потънали дълбоко в разговор. Той наклони главата си към нея, за да допълни маскарада, при все че вниманието му беше съсредоточено върху близкия страж.

— Нали не мислиш, че трябва… да се смесим с гостите?

Вълка набърчи нос.

— По-добре да не го правим. — Той хвърли поглед наоколо и поднесе ръката си към нея. — Но не виждам защо да не изкажем съчувствието си на птиците в клетките.