Мариса Мейър
Крес (38)

Глава тридесет и осма глава

Крес затаи дъх и се вслуша — вслуша се толкова напрегнато, че чак главата я заболя, но чу само тишината. Левият й крак започваше да се схваща от необичайната поза, в която го беше извила, но тя се боеше да шавне да не би да се удари в нещо и така да издаде на стареца скривалището си.

Крес не беше избягала от хотела. Беше се изкушила, но знаеше, че Джина и другите може още да са наоколо, а ако попаднеше пак на тях, щеше да се върне там, откъдето беше тръгнала. Затова се мушна в третата стая по дългия, тесен коридор и с изненада установи, че вратата беше отключена и в стаята няма никой. Вътре беше наредено точно като в стаята на доктора: легло, килер, писалище, но за нейно огорчение нямаше нетскрийн. Ако не беше толкова отчаяна да намери къде да се скрие, щеше да се разплаче.

Крес се пъхна в килера. Той беше празен, имаше само един прът за окачване на дрехи, а над него един-единствен рафт. Крес употреби всичката си сила, за да се покатери върху този рафт, като с два крака се буташе нагоре по страничните стени на килера и накрая се напъха в тясната ниша. С пръстите на краката си придърпа и затвори вратата. За първи път се радваше, че е толкова мъничка на ръст и си помисли, че ако докторът все пак я откриеше, поне щеше да има предимство, че е на високо. Искаше й се да се бе сетила да си набави някакво оръжие.

Но се надяваше, че оръжие така и нямаше да й потрябва. Допускаше, че щом докторът се събуди, щеше да си помисли, че е избягала в града, щеше да се спусне да я търси и така тя щеше да има достатъчно време на разположение да се върне при нетскрийна и да се свърже с Трън в стария им хотел.

Крес вече часове наред лежеше в килера, чакаше, ослушваше се. Беше неудобно, но й напомняше за дългите часове, в които спеше под леглото на сателита, докато Луната се виждаше в прозорците й. А там винаги се бе чувствала в безопасност и дори сега споменът й донесе странно усещане за сигурност.

Не след дълго взе да се чуди дали не беше убила мъжа. Вината, която лумна в гърдите й, я разгневи. Нямаше за какво да се чувства виновна. Беше се защитавала, а докторът беше чудовище, което се занимаваше с трафик на лунитяни.

Малко след като си помисли тези неща, тя чу тътрене, но толкова тихо, че сигурно беше някоя мишка в стените. След него дойдоха няколко тупвания и стон. Тялото й се схвана отново, беше легнала неудобно върху дясното си рамо и то я болеше.

Крес беше допуснала грешка. Трябваше да избяга, когато бе имала шанс. А можеше да използва времето, докато мъжът е в безсъзнание, да влезе в нетскрийна му. Като се обърнеше назад, виждаше, че бе имала предостатъчно време, но вече беше прекалено късно — той се бе събудил и щеше да я открие и…

Тя стисна очи, докато в тъмнината не заблестяха бели петънца.

Планът й още не беше пропаднал. Още беше възможно докторът да се спусне да я търси навън. Още беше възможно да излезе от сградата.

Тя чакаше.

И чакаше.

Поемаше си дъх и го изпускаше. Пълнеше дробовете си с горещия, душен въздух. При всеки шум, при всяко приглушено стържене, при всяко тромаво потропване сърцето й подскачаше и тя се мъчеше да нарисува във въображението си случващото се в стаята в края на коридора.

Но мъжът така и не излезе от стаята си. Изобщо не тръгна да я дири.

Крес се намръщи в тъмнината. Една капчица пот бавничко се търкулна по носа й.

Когато в килера пропълзя плътен мрак, Крес се улови, че се унася в дрямка въпреки неудобното положение и скованите й мускули. Но бързо се отърси от съня и реши, че се е крила достатъчно дълго време. Старецът не я търсеше. Може пък да беше заспал. Любопитна мисъл, като знаеше колко пари беше броил за нея. Не беше ли редно да е малко по-загрижен?

А може пък наистина да беше искал само кръвта й. Странно съвпадение, като знаеше колко ненадарени деца беше спасила от смъртта господарката Сибил, защото и тя бе видяла нещо ценно в кръвта им.

Крес се помъчи да не позволява на подозренията и параноята да се задълбочават още повече. Каквото и да искаше старецът, тя не можеше да остане завинаги в килера.

Като свали надолу единия си крак, Крес побутна вратата. Тя изскърца силно като удар по барабан и момичето замръзна на място с протегнат крак.

Чакаше. Ослушваше се.

Когато не се случи нищо, тя бутна още малко вратата, примъкна се към ръба на рафта и се спусна на пода, колкото можа по-внимателно.

Дъските по земята простенаха. Момичето отново спря, а сърцето й гърмеше.

Зачака. Ослуша се.

Замаяна и прежадняла, Крес се изниза в коридора. Той беше пуст. Тя се промъкна до съседната врата. И тя стоеше отключена, но стаята приличаше досущ на онази, която тъкмо бе напуснала. Празна и изоставена.

Крес затвори вратата и се придвижи до следващата, а по кожата й полазиха тръпки, всичките й сетива се бяха изострили. В третата стая щорите бяха пуснати, но светлината от коридора падна върху нетскрийна, който висеше в тъмното. Крес едва потисна радостта си. Разтрепери се от очакване и затвори вратата след себе си.

Тогава погледът й кацна на леглото и тя запуши устата си с ръка.

Там лежеше мъж. И спеше, както се досети Крес, докато чакаше сърцето й да спре да се блъска така болезнено в гърдите й. Момичето не се осмели да помръдне, докато не се увери, че гърдите на мъжа се вдигаха и спускаха дълбоко и равномерно. Не беше го събудила.

Тя хвърли бърз поглед към нетскрийна, като претегляше риска.

Можеше да се плъзне обратно в коридора и да продължи да търси. На този етаж бяха останали две неотворени врати… но и двете бяха към стаята на възрастния мъж. А можеше да слезе на долния етаж и там да си опита късмета.

Но всяка крачка по старите дъски на пода можеше да предупреди някого за присъствието й, а и нямаше никаква гаранция, че другите врати стояха отключени и че в някоя от стаите имаше нетскрийн.

Минутите минаваха, а тя стоеше в капана на колебанието си, сложила една ръка върху топката на вратата, а другата — върху устата си. Мъжът лежеше спокойно и не шавна ни веднъж.

Най-сетне тя се насили да направи крачка към нетскрийна. Погледът й стрелкаше отново и отново спящото тяло, за да се увери, че дишането му не се бе променило.

— Нетскрийн, включи се — прошепна тя.

Екранът светна и тя започна да повтаря:

— Нетскрийн, спри звука, нетскрийн, спри звука, нетскри… — Но командата й се оказа ненужна. Щом екранът светна, тя се озова пред картата на Земята, а не пред новините или драма по мрежата. Четири места бяха отбелязани. Ню Бейджин. Париж. Рийо, Франция. Малък оазисен град в северозападния ъгъл на Нилската провинция в Африканския съюз.

Първите три точки породиха у нея усещане за съвпадение, но мозъкът й вече се носеше много напред. След миг тя беше махнала картата и беше извикала връзката за съобщения. Поколеба се. Единственият път, в който беше изпращала съобщение, беше по време на разговора й със Синдер. Тогава беше използвала връзка, която не можеше да се проследи и да се наблюдава. Крес от първа ръка знаеше, че Левана има достъп до мрежата на Земята и до всички съобщения, които земляните погрешно смятаха, че са поверителни.

Но не биваше да мисли за това сега. Какъв интерес би имала кралица Левана от една-единствена връзка, установена между два малки града в Северна Африка? Тя без съмнение беше прекалено заета с плановете си за междугалактическото си господство.

— Нетскрийн — прошепна Крес, — покажи хотелите в Куфра.

Заради неясното й произношение се показаха няколко града с това име. Тя избра онзи, който се намираше най-близо до сегашното й местонахождение, но тогава в страничната лента замигаха дузина хотели, техните реклами и информация за контакт с тях. Крес се намръщи и внимателно прочете всичко. Нито едно от имената не й се стори познато.

— Покажи ги на картата.

На екрана се разгъна снимка на Куфра, заснета от сателит, и след като Крес за миг поогледа с присвити очи кафеникавите улици, дупките в паметта й взеха да се запълват. Тогава тя забеляза двора около единия от хотелите, увеличи снимката и разпозна лимоновото дърво до стената. Осмели се да се усмихне и въведе информацията за контакт с хотела.

— Установи връзка.

След секунди се озова срещу същата служителка в хотела, която с помощта на Джина ги беше регистрирала с Трън. Крес едва не се просна на пода от облекчение.

— Благодаря ви, че се свърза…

— Шшшът! — Крес размаха ръце, за да накара жената да замълчи, и хвърли поглед към мъжа на леглото. Той шавна, но за кратко.

— Извинете — прошепна тя. Жената се приведе по-близо до екрана, за да я чува. — Приятелят ми спи. Трябва да говоря с един от гостите на хотела ви. Казва се Карсуел Тр… Смит. Мисля, че е настанен в осма стая.

Крес остана доволна, когато жената сниши глас:

— Един момент, моля — и тя въведе нещо вън от екрана.

Чу се звън, Крес подскочи, но мъжът продължи да спи. В ъгъла на нетскрийна се появи сигнал.

(97) Нови известия относно издирването на Лин Синдер.

Момичето примигна. Лин Синдер?

— Съжалявам — обади се администраторката и върна вниманието на Крес върху себе си. — Господин Смит напусна хотела снощи, след като с някои от другите ни гости предизвика смут. — Очите на жената станаха подозрителни и с растящо любопитство тя огледа внимателно тъмната стая. — В действителност, в момента провеждаме разследване, тъй като някои от свидетелите ни вярват, че той е издирван…

Крес прекъсна връзката. Нервите й се гърчеха под кожата, а дробовете й се струваха прекалено малки, за да поемат всичкия въздух, от който се нуждаеха.

Трън беше напуснал хотела. Наложило се бе да бяга и сега Крес не знаеше как да го намери. Издирваха го, щяха да го заловят и тя никога вече нямаше да го види.

Екранът отново иззвъня. Новините за Лин Синдер се бяха удвоили.

Лин Синдер. Ню Бейджин. Париж. Рийо, Франция.

Поредицата започна да се намества.

Слисана, Крес отвори новините. Това бяха същите истории, в които седмици наред се бе ровила на сателита. Критики, предположения, конспиративни теории и много малко факти. Още никой не беше забелязал киборга. Все така нямаше арести и дори капитан Трън не се споменаваше никъде въпреки твърденията на администраторката от хотела.

И тогава вниманието на Крес беше привлечено от едно заглавие. Коленете й се огънаха. Тя разпери пръсти на писалището, за да не падне.

Лунният съучастник Дмитри Ърланд все още се изплъзва на властите.

Дмитри Ърланд.

Лунният доктор от екипа учени, които работеха по летумозиса. Докторът, който беше помогнал на Синдер да избяга от затвора. Докторът, който беше вторият най-издирван престъпник на Земята, даже преди Трън.

Крес знаеше, че това е той още преди да е извадила снимката. Ето защо старецът й се бе сторил тъй познат. Беше го виждала и преди.

Но… той нали беше на тяхна страна?

Крес се бе потопила така дълбоко в своите въпроси, че не чу лекото проскърцване на леглото. И тогава една ръка я сграбчи.