Мариса Мейър
Крес (27)

Глава двадесет и седма

Времето минаваше като в мъгла, сънищата и реалността се сливаха в едно. Някой я изтръгна от съня й, накара я да седне и да пийне малко вода. Откъслечни, неясни разговори. Трепери. Гори, поти се, рита тънкото одеяло. До нея Трън си връзва превръзка на очите. Две ръце поднасят до устните й бутилка с вода. Пий. Пий. Пий. Яж от супата. Пийни си още. Непознат смях, тя се свива на топка, завива се презглава под завивките, за да избяга от него. Силуетът на Трън на лунната светлина, търка си очите и проклина. Задъхва се в горещия въздух, сигурна е, че ще се задуши под одеялата, а кислородът ще бъде засмукан от тъмното нощно небе. Умира от жажда. Сърби я от пясъка в дрехите и в косата й.

Светлина. Тъмнина. Отново светлина.

Най-накрая Крес се събуди отпаднала, но с ясен ум. Слюнката в устата й беше гъста и лепнеше, тя лежеше сама на рогозка в малка палатка. Отвъд тънката материя на стените навън беше тъмно и луната разливаше светлината си върху купчина дрехи в краката й. Крес опипом потърси косата си, за да я навие здраво на китките си, но откри, че бе подстригана под ушите.

Спомените се завърнаха — отпървом лениво. Трън на сателита, Сибил и пазача й, падането, ножа, безмилостната пустиня, която се простираше до края на света.

Отвън се чуваха гласове. Крес се зачуди дали нощта тъкмо бе паднала, или бе на път да съмне. Зачуди се колко ли време бе спала. Струваше й се, че си спомня ръце, които я обгръщат, нежни пръсти, които почистваха лицето й от пясъка. Дали е било сън?

Преградата на палатката се отметна и се появи жена с поднос — по-възрастната жена, която беше край огъня. Тя засия и остави храната на земята — малко супа и канче с вода.

— Най-накрая — каза тя с онзи силен, чужд акцент и приклекна над купчините разхвърляни одеяла. — Как си? — тя сложи длан на челото на Крес. — По-добре. Отлично.

— Колко време бях…?

— Два дни. Изоставаме с пътуването, но няма значение. Хубаво е, че вече си будна.

Жената седна до Крес. В палатката беше тесничко, но не беше неудобно.

— Когато тръгнем, ще ти дадем да яздиш камила. Трябва да пазим раните ти от замърсяване. Имаш късмет, че ви открихме, преди да е почнала инфекцията.

— Рани ли?

Жената посочи краката й и Крес се надвеси над тях. Беше тъмно, за да види нещо, но усещаше превръзките. Два дни бяха минали, а стъпалата още я боляха при допир и мускулите на краката й тръпнеха от изтощението.

— Къде е… — момичето се поколеба, защото не можа да си спомни дали Трън се бе кръстил с някакво измислено име — съпругът ми?

— Край огъня. Развличаше ни с разказ за вихрения ви романс. Момиче с късмет! — и жената й намигна лукаво, та чак Крес се отдръпна, а сетне я потупа по коляното. Подаде й купата със супа. — Но първо се наяж. Ако имаш сили, ела при нас — и тя забърза към изхода.

— Почакайте. Аз трябва да… — Крес се изчерви, но жената я погледна с разбиране.

— Да, разбрах. Ела с мен. Ще ти покажа къде можеш да си свършиш работата.

До входа на палатката имаше чифт ботуши, които бяха прекалено големи за Крес. Жената й помогна да ги натъпче с парцали, така че те й станаха направо удобни, въпреки че стъпалата още й причиняваха болка. Сетне жената я отведе по-надалеч от огъня до една дупка, която бяха изкопали на края на оазиса. За уединение бяха опънати два чаршафа, а една млада палма й служеше за седало, докато Крес се облекчаваше.

След това жената я отведе обратно до палатката и я остави сама да си изяде супата. Апетитът й се бе завърнал с десеторна сила от първото й ядене в оазиса. Стомахът й беше празен, но бульонът взе да я засища, докато тя се вслушваше в говора на непознатите. Опита се да различи гласа на Трън, но не можа.

Когато Крес изпълзя за втори път от палатката, тя видя осем фигури, насядали край огъня. Джина разбъркваше едно гърне, закопано наполовина в пясъка, а Трън седеше отпуснат с кръстосани крака на една от рогозките. На очите му имаше цветна кърпа.

— Тя е станала! — викна ловецът Куенде.

Трън вдигна глава, а изненадата му премина в усмивка, която показа всичките му зъби.

— Съпругата ми, така ли? — каза той по-силно, отколкото беше нужно.

Страхът на Крес изпълзя, когато откри, че толкова много непознати се взират в нея. Дишането й се учести и тя си помисли дали да не се престори, че й прилошава, за да потърси отново покоя на палатката.

Но тогава Трън се надигна, тоест направи опит да се надигне. Залюля се на едно коляно, като че щеше да се прекатури в огъня.

— Ох! Уф!

Крес се спусна към него. С нейна помощ той се надигна на крака и взе ръцете й, като още трепереше.

— Крес?

— Да, кап… хм…

— Ти си се събудила! Най-сетне! Как се чувстваш? — Той потърси опипом челото й, дланта му първо кацна на носа й и после се плъзна към челото й. — О, чудесно! Температурата ти е спаднала. Толкова се бях разтревожил — и той я грабна в обятията си, а тя съвсем се смали в ръцете му.

Крес изцвърча, но памучната риза на Трън приглуши звука. Той побърза да я пусне и взе лицето й в ръцете си.

— Мила ми, госпожо Смит! Втори път никога така не ме плашете!

Трън преиграваше, но при все това Крес усети силна болка в корема, когато видя устата му толкова наблизо и усети нежните му ръце върху лицето си.

— Съжалявам — прошепна тя. — Вече се чувствам много по-добре.

— И изглеждаш по-добре — устните му се извиха. — Поне допускам, че изглеждаш по-добре. — Трън заби пръстите на крака си в пясъка, хвърли нагоре единия край на дълга пръчка и я улови с лекота. — Хайде да се поразходим. Да се опитаме да останем малко насаме на този наш меден месец. — Той изкриви лицето си, за да й намигне, и това си пролича даже и под превръзката на очите му.

Тълпата край огъня се развика, а Трън хвана Крес за ръката и тя го поведе далеч от насмешките им, доволна, че тъмнината на нощта скри пламналите й страни.

— Изглежда, добре се оправяш в лагера — каза тя, когато се бяха отдалечили на известно разстояние от огъня. Зарадва се, че въпреки това Трън не пусна ръката й.

— Упражнявам се да вървя с новата пръчка. Един от мъжете ми я направи. Много по-удобна е от металната. Но лагерът още ме обърква. Кълна се, че все нещо местят насам-натам всеки път, когато си помисля, че съм разбрал кое къде е.

— Трябваше да съм до теб и да ти помагам — проговори Крес, когато наближиха малкото езерце. — Съжалявам, че спах толкова дълго време.

Трън сви рамене.

— Радвам се, че си добре. Наистина се бях разтревожил.

Погледът й светна като морски фар над преплетените им пръсти. Всяко потрепване, всеки удар на сърцето, всяка стъпка се предаваше по цялото й тяло. Не мина много време и въображението й ги положи легнали на топлия пясък, пръстите на Трън галеха косата й, а устните му се движеха по лицето й.

— Чуй, Крес — каза Трън и я изтръгна от видението й. — Казах на всички, че щом стигнем града, ще се обадим на чичо ми в Америка, а той ще ни изпрати транспорт, така че няма да продължим нататък с тях.

Крес прибра косата зад ушите си, като още се отърсваше от пипалата на фантазията си. Докосването на нощния въздух по врата й беше неочаквано приятно.

— А ти смяташ ли, че ще успеем да се свържем с екипажа ти?

— Надявам се. На кораба няма никакви уреди за проследяване, но като се има предвид, че ти успя да намериш местоположението й предишния път, аз реших, че все ще измислиш някакъв начин поне да им изпратим съобщение.

Те направиха пълна обиколка около камилите, които ги изгледаха с безсрамно безразличие. В това време мозъкът на Крес прехвърляше всевъзможни начини да се свърже с кораб, който не можеше да бъде проследен. Съобразяваше и от какво ще се нуждае, за да осъществи връзката. От сателита си не бе успяла да го стори, но с хубава връзка към мрежата…

Крес се изпълни с благодарност, когато се върнаха при малката им палатка. Въпреки че разходката им беше кратка, големите ботуши бяха започнали да я изгарят. Тя седна на постелката, свали единия ботуш и огледа колкото можа в тъмното превръзките. Трън се настани до нея.

— Всичко наред ли е?

— Дано успеем да намерим някакви обувки, когато стигнем в този град — рече Крес замечтано. — Това ще ми бъде първият чифт обувки.

— Е, сега вече говориш като истинска земна дама — ухили се самодоволно Трън.

Тя хвърли поглед към огъня, за да се увери, че никой не ги бе чул.

— А ти защо носиш превръзка на очите?

Пръстите му се плъзнаха по плата.

— Мисля, че хората започнаха да се чувстват неприятно — нали все се взирам в пространството или гледам право през тях.

Крес наведе глава и изу и втория ботуш.

— Аз не се чувствах неприятно. Мисля, че очите ти са… замечтани.

Устните му се извиха.

— Значи си забелязала! — Трън свали кърпата, натика я в джоба си и протегна краката си напред. Крес завъртя неравните краища на косата си и заразглежда профила му с копнеж, от който цялото тяло я болеше. След едноминутна агония, в която набираше смелост, тя най-сетне се приближи до него и склони глава на рамото му.

— Добра идея — каза той и я прегърна през кръста. — Вече наистина ще повярват, че сме влюбени.

— Да, ще повярват — промърмори тя и стисна очи, за да запомни съвсем точно как го усещаше.

— Крес?

— Мхм?

— Между нас всичко е ясно, нали?

Крес отвори очи. Пред нея няколко скупчени палми светеха в оранжево от трепкащата светлина на огъня и тя чу пращенето и пукането на искрите, но шумът сякаш идваше от много далеч.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислих върху онова, което ми каза в пустинята. Според мен всичко е било от треската. Но трябва да знаеш, че аз имам навика да говоря, без да мисля, а ти нали отскоро си на Земята, та… — Той замълча, а прегръдката му се стегна около кръста й. — Ти си очарователно мила, Крес. Не ми се иска да те нараня.

Тя преглътна и изведнъж се почувства, като че устата й се бе напълнила с тебешир. Никога не си бе помисляла, че сърдечни думи като тези могат и да жилят. И не можеше да се отърси от усещането, че комплиментът му не означаваше онова, което на нея й се искаше да означава.

Крес отлепи главата си от рамото му.

— Ти ме имаш за наивна.

— Да, малко — призна той, и то така делово, че това не й се стори толкова обидно, колкото когато я нарече „мила“. — Но преди всичко смятам, че аз не съм най-подходящият човек, който би могъл да ти покаже добротата на човешкия род. Не искам да останеш разочарована, когато проумееш този факт.

Крес сключи ръце в скута си.

— Аз знам, че ти си по-добър, отколкото сам вярваш, капитан Трън. Знам, че си умен. И смел. Внимателен, грижлив…

— Чаровен.

— … чаровен и…

— Обаятелен.

— … обаятелен и…

— Красив.

Тя стисна устни и го изгледа, но подигравателната му усмивка беше заличила всеки намек за искреност.

— Извинявай. Моля те, продължи.

— И може би по-суетен, отколкото си вярвала.

Трън отметна глава назад и се разсмя. Сетне за нейна изненада той протегна ръка и взе нейната, без да отмества другата от кръста й.

— Скъпа моя, за твоя ограничен социален опит ти си наистина отличен познавач на човешката природа.

— Не ми трябва опит. Може да опитваш да се скриеш зад лошата си репутация и престъпните си авантюри, но аз знам истината.

Все още сияещ, той я сръга лекичко с рамото си.

— И истината е, че отвътре аз съм чисто и просто един сантиментален, нещастно влюбен романтик, нали?

— Не… — Крес заби пръстите си в пясъка. — Истината е, че си герой.

— Герой ли? Че това е даже още по-хубаво!

— И е самата истина!

Той дръпна ръката на Крес и скри лицето си зад нея. Хрумна й, че за него целият този разговор беше само шега. Но как беше възможно да е толкова сляп?

— Крес, убиваш ме. Кога си ме видяла да направя нещо, което може да мине за героично? Спасяването ти от сателита беше идея на Синдер, а ти беше тази, която пусна парашута, за да не се разбием в Земята, ти ни изведе от пустинята…

— Аз говоря за друго. — Крес дръпна ръката си. — Какво ще кажеш за онзи случай, когато си опитал да набереш средства за възрастни хора, за да могат те да получат андроиди асистенти? Тази постъпка е била героична! А ти си бил само на тринайсет!

Усмивката на Трън изчезна бавно.

— Ти откъде си научила за това?

— Направих проучване — каза тя и скръсти ръце. Трън се почеса по брадичката — за миг самоувереността му беше разклатена.

— Добре, ето истината — каза той бавно. — Откраднах колието от майка си и се опитах да го продам. Когато ме заловиха, реших, че няма да ме накажат, ако си помислят, че съм го откраднал за някое добро дело. А след като, така или иначе, трябваше да върна парите, нямаше вече никакво значение. Затова съчиних цялата история — уж парите са ми трябвали за благотворителност.

— Но… — Крес се намръщи, — ако това е истина, тогава за какво ти бяха тези пари?

Трън въздъхна замечтано.

— Щях да си купя състезателен кораб. „Неонова искра 8000“. Божичко, толкова го исках!

Крес примигна. Състезателен кораб ли? Играчка?

— Добре — съгласи се тя и задуши нотката на разочарование. — Ами какво ще кажеш за онзи случай, когато си освободил тигъра от зоологическата градина?

— Гледай ти. Наистина ли смяташ това за геройство?

— Тигърът е бил тъжен, нещастен. Цял живот е бил затворен в клетка. Ти си изпитал съчувствие към него.

— Не точно. Аз отраснах с котки роботи, а не с истински домашни любимци и си помислих, че ако го пусна навън, той ще изпълнява покорно всеки мой каприз, а аз ще мога да го заведа с мен на училище и ще стана страхотно известен, защото съм момчето, което си има тигър за домашен любимец. — Трън размахваше ръка във въздуха, за да илюстрира историята си. — Разбира се, още щом тигърът излезе и всички хукнаха презглава да си спасяват кожите, аз разбрах каква глупост съм извършил. — Той се облакъти на коляното си и подпря брадичка на ръката си. — Тази игра ми харесва. Какво друго си открила?

Крес чувстваше как житейската й философия се разпада. Толкова много време беше прекарала да претърсва внимателно досието му, да оправдава грешките му, убедена, че тя единствена познаваше истинския Карсуел Трън…

— Ами Кейт Фалоу? — каза тя и почти се ужаси от отговора му.

— Кейт Фалоу… — Трън наклони главата си на една страна. — Кейт Фалоу…

— Бил си на единайсет. Някакъв ваш съученик откраднал портскрийна й, а ти си я защитил. Опитал си се да й го върнеш.

— О, тази Кейт Фалоу! Уха! Когато правиш проучване, не си играеш, а?

Крес дъвчеше устната си и следеше за някаква реакция или дума, която да й подскаже, че в този случай поне е била права. Той е спасил горкото момиче. Станал е герой.

— В действителност аз бях малко влюбен в Кейт Фалоу — рече той разсеяно. — Чудя се какво ли е станало с нея.

Сърцето на Крес запърха и тя се улови за тънкото въженце на надеждата.

— Учи архитектура в университета.

— А виж, това е само за нея. Много я биваше по математика.

— Е, какво? Не виждаш ли колко героично си постъпил в този случай? Колко самоотвержено, колко храбро?

Ъгълчето на устата му се изви, но усмивката му беше колеблива и бързо изчезна, докато той извръщаше лицето си от нея. Трън отвори уста да заговори, поколеба се и накрая отново потърси ръката й.

— Да, имаш право — каза той и стисна ръката й. — Може би в мен живее един малък герой. Но Крес… наистина много малък герой.