Мариса Мейър
Крес (44)

Глава четиридесет и четвърта

Настъпи утрото на сватбата. Синдер беше развалина от изтощение и опънати нерви, но дълбоко в себе си усещаше странно спокойствие. Преди слънцето отново да залезе, тя щеше да узнае изхода от замисъла и подготовката им. В единия случай щяха да успеят, в другия — всички щяха да бъдат хвърлени в затвора на кралица Левана.

Или пък щяха да са мъртви.

Синдер се помъчи да не мисли за този изход. Тя си взе душ, облече се и закуси оскъдно със стари, сухи бисквити с бадемово масло. Свитият й стомах и без това друго не можеше да поеме.

Слънцето тъкмо се бе надигнало над замръзналата сибирска тундра, когато всички се натовариха в единствената им капсула — седем души, наблъскани в пространство за петима, — за да предприемат четиридесетминутния полет ниско над земята до Ню Бейджин. Никой не се оплака. Рампион беше прекалено голям, че да го скрият. А капсулата поне щеше да се слее с другите капсули в града, който изведнъж се бе наводнил от чуждестранни космически кораби.

Полетът мина мъчително и предимно в мълчание, прекъсвано от време на време от бърборенето на Ико и Трън. Синдер изкара пътуването, местейки каналите — между репортажите за императорската сватба и отразяването на бунта във Фарафра.

Хората в града бяха зарязали контрола над военните веднага щом подкрепленията пристигнаха. Вместо да се мъчи да арестува и транспортира стотици цивилни, армията на Източната република разположи с позволението на африканското правителство войници и блокира изцяло града, докато съумее да разпита подробно всички и да повдигне обвинения. Гражданите бяха третирани като предатели на Земния съюз заради помощта, която бяха оказали на Лин Синдер, Дмитри Ърланд и Карсуел Трън, но при все това в новините продължаваха да повтарят, че правителството е склонно да прояви снизхождение към всеки, който им предостави информация за бегълците, техните съюзници и кораба им.

Засега жителите на Фарафра отказваха да сътрудничат.

Синдер се питаше дали военните се отнасяха към лунитяните от града както към земляните, или те просто чакаха да ги изпратят обратно на Луна, където щяха да бъдат съдени. До днес нито един журналист не беше споменал, че мнозина от бунтовниците са били лунитяни. Синдер подозираше, че правителството се стараеше да скрие този дребен факт, за да избегне масовата паника в съседните градове, а също и по целия свят, която неизбежно щеше да настъпи, щом веднъж земляните научат колко лесно им беше на лунитяните да се слеят с тях. Синдер още помнеше времето, когато вярваше, че на Земята няма ни един лунитянин, и какъв ужас я бе обзел, когато доктор Ърланд й бе казал, че греши. Реакцията й днес й се виждаше смешна.

Когато Ню Бейджин се показа, Синдер изключи новините. Сградите в центъра на града бяха внушителни, величествени, приличаха на стройни скулптури от хром и стъкло, които се издигаха нагоре към небето. Болката от внезапна носталгия, която я прониза, свари Синдер неподготвена. Носталгия, която до днес не й оставаше време да си признае.

Дворецът царствено се издигаше под утринното слънце, високо върху своята бдителна скала, но те тръгнаха в друга посока. Хиацинт следваше упътванията на Синдер към центъра на града, докато накрая те се сляха с множеството кораби и тя с радост видя, че имаше и капсули. Първата спирка беше за Синдер — две преки от дом „Кула Феникс“.

Тя слезе и пое дълбоко дъх. Въпреки че близките седмица-две есента бързо щеше да се настани тук, Ню Бейджин все още беше в прегръдката на лятото и денят се очертаваше да бъде топъл и безоблачен. Температурата беше един-два градуса по-висока, отколкото трябваше, но не беше задушно от влагата като последния път, когато Синдер беше в града.

— Ако не ме видиш след десет минути при входа, обиколи улицата няколко пъти и ела пак тук.

Хиацинт кимна, без да я поглежда.

— Ако ти се удаде възможност — обади се Ико, — ритни здраво Адри в трътката от мен. С металния крак.

Синдер прихна, но смехът й прозвуча пресилено. Тогава другите отлетяха и я оставиха сама на улица, по която беше минавала хиляди пъти.

Синдер вече беше пуснала обаянието си в действие, но й беше трудно да се съсредоточи, затова тръгна със сведена глава по пътя към блока, който някога бе наричала свой дом.

Чувстваше се странно, че е сама, след като седмици наред бе обкръжена от приятели и съюзници, но се радваше, че никой нямаше да й помага за тази точка от плана. Ужасно важно й се струваше да остави зад себе си момичето, което беше, когато живееше в този апартамент, и тя се свиваше при мисълта да запознае новите си приятели със старото си доведено семейство.

Когато наближи главния вход на блока, ризата вече бе залепнала на гърба й. Синдер почака, докато се появи някой от живущите, за да отключи вратата с вградения си чип, а сетне се вмъкна след него. Докато прекосяваше малкото фоайе, познатият ужас се настани у нея — чувство, което някога приемаше за нормално. Но сега, когато влезе в асансьора, Синдер имаше и усещането за цел. Тя вече не беше нежеланото сираче, киборгът, който вършеше всичко, което й кажеха, и бягаше от гневните погледи на Адри в работилницата в мазето.

Беше свободна. Ръководеше живота си. Не принадлежеше повече на Адри.

Може би за първи път Синдер излезе от асансьора с високо вдигната глава.

Коридорът беше празен, имаше само един мръсен сив котак, който се миеше с лапа.

Синдер спря пред апартамент 1820, изправи раменете си и почука.

Зад вратата се чуха леки стъпки и момичето се съсредоточи върху обаянието си. Синдер беше избрала да приеме образа на едно от служебните лица, което бе видяла да стои зад Каи на последната пресконференция. Жена на средна възраст, леко дундеста, с черна коса, тук-там сивееща, с прекалено малък за лицето й нос. Синдер й подражаваше съвсем точно, чак до сиво-синия делови костюм и практичните жълто-кафяви обувки.

Вратата се отвори и отвътре излезе облак застоял, горещ въздух.

Адри стоеше пред нея и връзваше колана на копринения си халат. Когато си беше у дома, тя почти винаги ходеше по халат, но този не беше същият, който Синдер знаеше. Косата й беше пристегната назад и тя не носеше никакъв грим. На лицето й лъщеше тънък слой пот.

Синдер очакваше тялото й да отстъпи под огледа на мащехата й, но не стана така. Вместо това, докато гледаше Адри, тя изпита единствено равнодушна студенина.

Това беше просто една жена, която имаше покана за императорската сватба. Просто още една задача, която трябваше да се отметне от списъка.

— Да? — рече Адри и подозрителният й поглед я измери от главата до петите.

Синдер, чиновничката от двореца, се поклони.

— Добро утро. У дома ли е Лин Адри-джи?

— Аз съм Лин Адри.

— Приятно ми е. Простете за безпокойството в този ранен час — каза Синдер и подхвана заучената си реч. — Аз съм от комитета по планирането на императорската сватба. Доколкото разбирам, на вас са ви обещани две покани за бракосъчетанието между Негово Императорско Величество, император Каито, и Нейно Лунно Величество, кралица Левана. Тъй като вие сте едни от най-изтъкнатите ни гости от града, за мен е чест лично да ви поднеса поканите за тазвечерната церемония.

И тя подаде два хартиени листа — в действителност бяха изрезки от салфетки, но в очите на Адри това бяха два изящни плика от ръчно направена хартия.

Или поне Синдер се надяваше, че Адри ги вижда така. Промяната на възприемането на неодушевени предмети за Синдер не се простираше по-надалеч от промяната на собствената й изкуствена ръка, но тя не беше много сигурна дали това се броеше.

Адри се намръщи, когато видя салфетките, но на лицето й бързо се появи търпелива усмивка. Логично, защото тя си мислеше, че говори с човек от двореца.

— Сигурно е станала грешка — каза Адри. — Получихме поканите още миналата седмица.

Синдер се направи на изненадана и дръпна салфетките.

— Колко странно. Имате ли нещо против да ми покажете тези покани? Просто да се уверя, че не е станало някое объркване?

Усмивката на Адри се поопъна, но тя се отмести настрани и покани Синдер в апартамента.

— Разбира се, заповядайте. Да ви предложа чай?

— Не, благодаря. Само ще изясним това объркване и повече няма да ви отнемам от времето. — И тя последва Адри в дневната.

— Трябва да ви се извиня за жегата — поде Адри, грабна едно ветрило от малката масичка и го разтвори току пред лицето си. — Става една седмица вече, откакто климатикът не работи, а хората от поддръжката тук са напълно некомпетентни. Преди си имах прислужница, която помагаше за такива неща, киборг, който съпругът ми осинови, но… както и да е. Прав й път!

Синдер се наежи. Прислужница? Но тя подмина коментара и обходи с поглед стаята. Не се беше променила много, като не броим предметите, изложени на показ върху холографската камина. Вещите, които някога бяха заемали централно място — гравираните плочки за наградите на Лин Гаран и менящите се дигитални фотографии на Пърл и Пеони, — сега бяха натикани в далечния край на полицата на камината. А в центъра й седеше красиво порцеланово гърне, изрисувано с розови и бели божури^[1], чиято основа беше от махагон с дърворезба.

Синдер пое дъх, а тялото й застана съвършено неподвижно.

Това не беше гърне. Беше урна. Урна за праха на мъртвец.

Устата й пресъхна. Тя чу тихите стъпки на Адри в дневната, но погледът й беше закован върху тази урна и онова нещо, онова момиче, което беше вътре.

Краката й сами тръгнаха и тя приближи камината и останките на Пеони. Погребението й беше минало без Синдер. Адри и Пърл бяха плакали. Сигурно бяха поканили всички от класа на Пеони, всички съседи от блока, всички далечни роднини, които даже не я познаваха и които са се подразнили, че е трябвало да изпратят задължителните съболезнователни картички и цветя.

Погребението беше минало без Синдер.

— Дъщеря ми — обади се Адри.

Синдер ахна и се отдръпна. Не беше и разбрала, че пръстите й леко бяха докоснали едното от нарисуваните цветя, докато Адри не проговори.

— Отиде си съвсем скоро. Летумозис — продължи Адри, сякаш Синдер беше я попитала. — Беше само на четиринадесет. — В гласа й имаше тъга, истинска тъга. Това може би беше единственото нещо, което някога ги беше свързвало.

— Съжалявам — прошепна Синдер, като се благодареше, че в унеса й някакъв инстинкт бе поддържал обаянието й. Тя се помъчи да се съсредоточи, преди очите й да са започнали да се опитват да произведат сълзи. Нямаше да успеят — Синдер не можеше да плаче, но от усилието понякога я връхлиташе главоболие, което продължаваше часове наред, а сега не му беше времето да скърби. Чакаше я сватба, която трябваше да спре.

— Вие имате ли деца? — попита Адри.

— Ами… не. Нямам — отвърна Синдер, като не знаеше дали чиновничката от двореца, за която се представяше, има деца.

— Аз имам още една дъщеря, на седемнайсет. До неотдавна мислех само как да й намеря добър и богат съпруг. Нали знаете, дъщерите излизат скъпо, а една майка иска да им даде всичко. Но сега не мога да понеса мисълта и тя да ме напусне. — Адри въздъхна и откъсна погледа си от урната. — Но стига толкова съм приказвала — вие сигурно трябва да обиколите още доста места днес. Ето поканите, които получихме.

Синдер внимателно ги пое и се зарадва да сменят темата. Когато видя истинската покана отблизо, тя смени обаянието, което беше измислила за салфетките. Хартията беше по-твърда, малко по-жълтеникава, със златни релефни букви, красиво надписани от едната страна, а от другата с традиционните канджи^[2] от втора ера.

— Интересно — каза Синдер и отвори горната покана. Тя се засмя престорено и се помоли смехът й да не е прозвучал така мъчително, колкото беше наистина. — Ах, та това са поканите за Лин Джунг и съпругата му. Адресите ви сигурно са били разменени в системата ни. Ама че глупава работа.

— Сигурна ли сте? — Адри наклони глава. — Защото знам, че когато пристигнаха…

— Ето, вижте. — Синдер наведе плика така, че Адри да види онова, което не беше там. Онова, което Синдер й казваше да види. Онова, в което Синдер й казваше да повярва.

— Звезди, наистина е така.

Синдер подаде салфетките на Адри и видя как мащехата й ги взе в ръце, като че бяха най-скъпоценните предмети на света.

— Е, — каза тя с почти весел глас, — аз да тръгвам. Дано церемонията ви хареса.

— Благодаря ви, че отделихте време лично да донесете поканите. — Адри пусна салфетките в джоба на халата си. — Негово Императорско Величество е най-милият домакин.

— Имаме късмет с него. — Синдер излезе в коридора. Когато стисна дръжката на вратата, тя си помисли внезапно, че може би това беше последният път, в който виждаше мащехата си.

Последният път, както смееше да се надява.

Синдер се помъчи да потисне изкушението, което се надигна у нея при тази мисъл, но въпреки това тя се обърна с лице към Адри.

— Аз…

… нямам какво да кажа. Нямам какво да ти кажа.

Но и целият разум на света нямаше да стигне да я убеди в тези думи.

— Не ми се иска да си пъхам носа — поде тя и се покашля, — но преди малко споменахте киборг. Дали случайно не сте настойникът на Лин Синдер?

— Бях, за беда. — Адри поотстъпи от любезното си поведение. — Благодарна съм на звездите, че всичко вече остана назад.

Напук на благоразумността Синдер влезе обратно в апартамента и прегради вратата.

— Но момичето е отраснало тук. Никога ли не почувствахте, че би могло да стане част от семейството ви? Никога ли не помислихте за нея като за своя дъщеря?

Адри изпухтя и отново развя ветрилото.

— Вие не я познавате. Все неблагодарна, все се има за много по-умна от нас заради… притурките й. Нали ги знаете какви са киборгите. Толкова самомнителни. Беше кошмар да живеем с нея. Киборг, че и лунитянка, макар че ние не знаехме за това преди срамното зрелище на бала. — Адри стегна колана си. — Тя опетни името на семейството ни. Моля ви да не съдите за нас по нея. Аз направих всичко по силите си, за да помогна на момичето, но то е непоправимо от самото начало.

Пръстите на Синдер се свиха, тя усети познатия вкус на неподчинението. Копнееше да захвърли обаянието си, да изкрещи, да извика, да накара Адри да я види, да види нейната истинска същност, поне веднъж. Не неблагодарното, самомнително момиче, за което я имаше Адри, а сирачето, което винаги бе мечтало само за едно — да има семейство, да има дом.

Но докато си мислеше това, един по-мрачен копнеж изпълзя нагоре по гръбнака й. Синдер искаше Адри да изпита съжаление. За това как се бе отнасяла с нея като с вещ. За това как бе взела изкуствения й крак и я бе накарала да куца подобно на счупена кукла. За това как не спираше отново и отново да дразни Синдер, че не може да плаче, не може да обича, не може да бъде човек.

Преди да се опомни, Синдер протегна съзнанието си, улавяйки вълните биоелектричество, които трептяха по кожата на Адри. Преди да успее да овладее гнева, който се надигаше у нея, Синдер наблъска в дебелата глава на мащехата си всичката вина, разкаяние и срам, извивайки емоциите й така безразсъдно, че Адри ахна, препъна се назад и се удари в стената.

— Нима никога не се запитахте колко трудно ще да е било за нея? — процеди Синдер през зъби. Главоболието се задаваше, пулсираше в сухите й очи. — Нима никога не се почувствахте виновна за начина, по който се отнасяхте към момичето? Нима никога не ви мина през ума, че можехте да я заобичате, ако само бяхте отделили време да поговорите с нея, да я разберете?

Адри простена и притисна ръка към корема си, като че ли годините на вина бавно я ядяха отвътре и на нея й се повдигаше.

Синдер направи гримаса и взе да отпуска атаката върху емоциите й. Когато Адри отново срещна погледа й, очите й бяха овлажнели от сълзи. Дъхът й бе накъсан.

— Понякога… — каза отпаднало Адри. — Понякога си мисля, че не я разбирахме. Беше толкова малка, когато я осиновихме. Сигурно се е бояла. А милата ми Пеони винаги беше толкова привързана към нея и понякога си мисля, че ако нещата се бяха развили другояче, и с Гаран, и с парите… може би тя щеше да стане част от семейството ни. Нали разбирате… стига да беше нормална.

Последната дума уцели Синдер право в сърцето, тя се сви и отпусна тънките нишки вина.

Адри потрепери и отри лице в ръкава на халата си.

Нямаше смисъл. Дори цялата вина на света да се излееше в ума на Адри, тя все щеше да укорява Синдер. Защото Синдер не можеше да бъде нормална.

— Толкова съжалявам — каза Адри и стисна носа си. Беше пребледняла. Сълзите бяха пресъхнали. — Не знам какво ме прихвана. Откакто изгубих дъщеря си, понякога умът ми просто… — Тя погледна нагоре към Синдер. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Лин Синдер е лъжкиня и манипулатор. Дано да я заловят. Бих сторила всичко само и само да се уверя, че няма да съсипе нечий чужд живот така, както съсипа нашия.

Синдер кимна.

— Разбирам, Лин-джи — прошепна тя. — Разбирам ви напълно.

Синдер сви пръстите си около поканите, за които беше дошла, обърна се и си тръгна. Силна болка раздираше главата й и тя не можеше да мисли за друго, освен как да мести единия си крак пред другия. Успя да задържи обаянието си в крехка хватка — без да знае дали Адри продължаваше да гледа подире й, — докато се качи в асансьора в края на коридора.

Синдер замръзна.

На отсрещната стена на асансьора имаше огледало.

Тя се вгледа в собственото си отражение, а зад нея вратите се плъзнаха и се затвориха. Сърцето й взе да бие тежко. За щастие, в асансьора нямаше никой, който да я види, защото тя незабавно изгуби власт над обаянието си. Зяпнала собствените си кафяви очи, за първи път се ужаси от онова, което видя в огледалото.

Тя бе извила емоциите на Адри против волята й, беше я насилила да изпита вина и срам, подтиквана единствено от собственото си ужасно любопитство, от собственото си изгарящо желание да си отмъсти…

А точно това би сторила и Левана.