Мариса Мейър
Крес (17)

Глава седемнадесета

Скарлет пилотираше капсулата. Не помнеше колко време бе минало, откакто летеше, къде е била преди това, как се е озовала зад управлението на кораба. Но много добре знаеше защо е тук.

Защото искаше да е тук.

Защото трябваше да е тук.

Ако свършеше добре работата си, щеше да получи награда. Мисълта я изпълваше с радост. С готовност. С охота.

И така, тя летеше бързо. Летеше уверено. Малкият кораб беше станал като продължение на тялото й. Ръцете й стискаха щурвала, пръстите й танцуваха по уредите. Никога досега не бе пилотирала толкова добре. Не и след деня, в който баба й беше започнала да я учи да лети на кораба за доставки и тя кръжа над фермата. Корабът беше пял под неумелите й ръце. Издигнал се бе нагоре, после потъна надолу, стойката му за кацане се отри в току-що изораната земя и след това дивно се понесе пак нагоре към небето, докато търпеливият глас на баба й я наставляваше какво да прави…

Споменът изчезна така бързо, както се бе появил, запращайки я обратно в капсулата, и Скарлет вече не помнеше за какво бе мислила допреди миг само. Сега мислеше единствено за този полет. За сегашния миг. За сегашната си отговорност.

Скарлет не обръщаше никакво внимание на звездите, които се сливаха една с друга във всички посоки. Не помисли и за планетата, която оставаше все по-назад и по-назад зад нея. На задната седалка на кораба жената превързваше раната си, съскаше и ругаеше. Беше разстроена и това тревожеше Скарлет, защото тя искаше жената да се чувства доволна. Накрая гневният шепот стихна и жената проговори. Сърцето на Скарлет запърха, но скоро тя осъзна, че жената не говореше на нея. Всъщност, беше изпратила съобщение. Двете думи, които Скарлет дочу, я уплашиха панически — Ваше Величество.

Жената говореше не с другиго, а с кралицата!

На Скарлет й хрумна, че този факт трябваше да я изплаши силно, но не можеше да си спомни защо. И вместо това се почувства засрамена, че подслушва. Не й отиваше да проявява любопитство. Помъчи се да не обръща внимание на разговора, като остави мислите й да се размътят, да заблуждаят. И започна наум да рецитира детски стихчета, за които не се бе сещала от години.

Това даде резултат. Но когато едно име проби съзнанието й, любопитството й надделя.

Лин Синдер.

— Не, не успях да я заловя. Тя ме надви. Съжалявам, Ваше Величество. Не оправдах доверието ви. Да, вече изпратих на дворцовата стража последните известни координати на кораба. Успях да взема заложник, Ваше Величество. Момиче от съучастниците й. Може би тя има информация накъде ще се насочи Лин Синдер и какво смята да предприеме. Знам, че не е достатъчно, Ваше Величество. Ще ви се реванширам, Ваше Величество. Аз ще я намеря.

Разговорът приключи, а ушите на Скарлет пламнаха, заради това че бе подслушвала. Срамуваше се. Заслужаваше наказание.

В опит да изкупи вината си Скарлет отново се съсредоточи върху задачата си. От нея се искаше да пилотира по-гладко и по-бързо от всеки друг пилот. Тя си мислеше само за това как да лети по-добре. Мислеше си само за това как трябва да накара господарката си да се гордее с нея.

Скралет не изпита никакво благоговение, когато наближи голямата, изпъстрена с кратери Луна, с нейната искрящо бяла повърхност и бляскавите й градове под техните куполи.

Градове, които приютяваха безбройно много непознати.

Градове, които са били и негов дом, някога…

Скарлет трепна от натрапчивата мисъл. Не знаеше какво означава това. Не можеше да си спомни кой беше той.

Но той бе родом от Луна…

Неспокойна и уплашена, тя потисна гласа, за да не би господарката да усети объркването й. Не искаше това да се случва. Защото нямаше никакво объркване. Тя отлично знаеше къде иска да бъде. Отлично знаеше на кого иска да служи.

Скарлет не почувства страх, когато Луната се възправи над малкия кораб, уголеми се, докато през стъклото вече не се виждаше нищо друго.

По лицето й запълзяха горещи сълзи, западаха безшумно в скута й, но тя не им обръщаше внимание.