Ричард Хюз
Лисица на тавана (9)

Глава 8

Полунощ, отново в Нютън Лантъни…

Когато облаците се разкъсаха и най-сетне се появи ярката луна, избледня и единствената светла точка — далечните светлини на шумно веселящия се Флемтън.

В голямата всекидневна на Нютън капаците не покриваха напълно арките на сводестите прозорци и през високите отвори луната изпращаше лъчите си в черната тъмнина вътре. Тя осветяваше безформената торба от неизбелено ленено платно, която обгръщаше големия централен полилей, хвърляше преплетени сенки върху калъфите на мебелите и на старите огледала по стените. Осветяваше новата позлатена рамка на портрета — човек в бойна униформа, в цял ръст — над камината, проблясваше върху думата „Ипр“, датата и името, изписани върху месинга.

Осветяваше нарисуваните светли точки в очите на покойния младеж.

Осветяваше безформената фигурка по средата на големия диван отсреща, протегнатите ръчички. Осветяваше очните ябълки, показали се през тесните цепки на полуотворените клепачи.

В малката си бяла таванска спалня под покрива Огъстин се събуди от луната, която му светеше право в очите.

Къщата бе смълчана. Знаеше, че тази нощ във всичките й сто стаи няма друго живо същество, освен него.

Някъде долу безпричинно хлопна врата. Косата му настръхна и започнатата прозявка неволно се пресече.

Той, който обичаше толкова много да е сам, почувства внезапен, силен копнеж за човешка компания.

Сестра му Мери…

Детето й Поли, мъничката, обичана племенничка…

За миг, все още полузаспал, той си помисли, че Поли се е промъкнала в леглото му и спи там, мъничка, топла и влажна, със здраво опрени на гърдите му крачка. Но когато се размърда, тя изчезна; леглото беше празно и студено.

Къде ли бяха сега Поли и майка й? Смътно си спомняше, че не са си вкъщи, имаше нещо в последното писмо на Мери…

Огъстин инстинктивно усети, че отшелническата фаза в живота му е приключила, най-сетне е изпълнила предназначението си, дори за момент се изкуши тозчас да изкара колата и да се понесе към Лондон, да кара в нощта тъй, сякаш няма никога да се върне в Нютън. „Лондон!“ Сега си спомни: Мери се готвеше да заведе там Поли за ден-два, както беше му писала, би могъл да е при тях за закуска.

Но реши въпреки всичко да дочака сутринта. Сети се, че ще трябва да е все още тук, поне когато пристигне линейката.

Междувременно продължаваше да лежи нито буден, нито заспал в познатото от детинство легло, студен и потен.

Нещо изскърца в стаята.