Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдба човешка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox in the Attic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2021)
Корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Ричард Хюз

Заглавие: Лисица на тавана

Преводач: Цветан Петков

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 30.VІІІ.1986

Редактор: Иванка Савова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Надежда Балабанова

Художник: Текла Алексиева

Коректор: Стоянка Кръстева; Жанета Желязкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7421

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Доктор Улрих отглеждаше пчели и малките меденки, които сервираха (с ликьора) бяха специалитет на дома. „Чудесни!“, възклицаваха гостите му. „Чудесно. Ненадминато, превъзходно лакомство!“ Англичанинът Огъстин съвсем се стресна, като чу насядалите мъже да говорят вкупом така възбудено за ядене.

— Хитлер щеше да хареса твоите сладки, Ули — рече някой.

— Но хер Хитлер обожава всичко сладко и лепкаво — забеляза друг. — Няма да оцени тази прелест. — Човекът млясна с уста.

— Може би затова има такъв цвят на лицето, като тесто (както излезе, само доктор Улрих почти не беше чувал за Адолф).

— Знае ли някой кога точно Хитлер си подкъси мустаците? — Франц попита внезапно съседа си. Но никой не знаеше… — Защото първия път като го видях, бяха дълги и провиснали.

— Не може да бъде!

— Стоеше на тротоара и държеше реч. И никой по улицата не го слушаше, ама никой. Минаваха край него, сякаш беше празно пространство, стана ми много неудобно… всъщност тогава бях още момче… — додаде извинително Франц.

— Това наистина трябва да ви е причинило голямо неудобство, бароне — вметна съчувствено доктор Райнхолд. — Какво направихте? И вие ли го отминахте? Или застанахте да го слушате?

— Аз… не можах да направя нито едното, нито другото — призна Франц. — Толкова неудобно се почувствах. Помислих, че е някой смахнат, разбира се, та той изглеждаше съвсем луд. В края на краищата, за да не мина покрай него, аз се обърнах и тръгнах по друга улица. Носеше скъсан стар шлифер, който имаше такъв вид, сякаш все с него е спал, но яката му беше висока и колосана, като на държавен чиновник. Косата му паднала в очите, погледът изцъклен; изглеждаше страшно изгладнял.

— Колосана бяла яка ли? — намеси се доктор Райнхолд. — Сигурно с нея е спал. Какво би могла да означава за един прокуден в Биариц монарх титлата „Величество“, след като е произнесена от такъв вехтошар — все едно да върнеш шпагата на победен генерал, или пък смокинга на английски емигрант пройдоха в Папуа. Тази чиновническа яка! Знак за неговата неотменима, законна доживотна принадлежност към низшите слоеве на дребната буржоазия. Hoch!

— В онзи ден наистина нямах късмет — продължи Франц с крива усмивка — и на другата улица имаше пророк! Човечецът беше облечен само с рибарска мрежа и се смяташе за свети Петър.

 

 

Доктор Райнхолд се хареса на Огъстин — като интелект очевидно беше в съвсем друга категория в сравнение с Валтер и Франц (беше наистина показателно колко много се променяше самият Франц в присъствието на доктор Райнхолд!). Затова Огъстин се приближи до доктора и започна без много церемонии да му разказва за някакво момче в подготвителното училище, което не само си въобразявало, че е Бог, просто знаело, че е Бог. Момчето (дребничко и доста изостанало в умствено отношение, изпоцапано с мастило екземплярче) го знаело съвсем сигурно. Но странно, макар и да било самият всемогъщ Бог, не проявявало готовност да признава това публично — дори когато го притиснел някой голям и важен човек, имащ право на отговор дори от самия Господ Бог (някой по-голям ученик или капитанът на отбора по крикет): „Лейтън Втори! Питам те за последен път — бог ли си, или не“. Застанал на един крак, той цял пламвал и пак не казвал нито „да“, нито „не“.

— Дали пък не се е срамувал от божествената си същност? Като се има предвид в какво състояние е оставил да изпадне Неговата вселена…

— Сякаш не беше това, не-е… като че ли смяташе, че ако не можем да разберем нещо толкова очевидно, едва ли трябва да се вдига шум за него… прекалено намирисва на самохвалство.

Доктор Райнхолд остана очарован.

— Ами разбира се! Как иначе би могъл да се държи Господ, въплътен в някакво англичанче. Всъщност всички се държите по този начин. — После запита Огъстин с най-смирен глас: — Господин Англичанин, моля Ви, кажете, защото много ме интересува — Вие Бог ли сте?

Огъстин зяпна.

— Виждате ли! — викна победоносно доктор Райнхолд. Но после се обърна към Франц и каза с разкаяние: — Представете ни, моля ви.

Така, с доста голямо закъснение Райнхолд и Огъстин официално се „запознаха“.

Германецът тракна токове и промърмори собственото си име, докато Огъстин просто продължи да говори.

— Понякога трябваше да му поизвием ръката, за да го накараме да си признае.

— Himmel[1]! — Доктор Райнхолд изгледа своя нов приятел глуповато и загрижено. — Като се има предвид… кой е той, не беше ли това, макар и съвсем мъничко опасно? — После плесна с ръце. — Я чуйте всички! Искам да ви представя един млад англичанин, според когото най-невинно забавление за млади момчета в дъждовен следобед е да извиват ръката на всемогъщия Бог!

— Тогава го представете на Хитлер — рече кисело една дебела жена.

 

 

— Не смятах, че и хората на „Кампфбунда“ приемат Хитлер сериозно — обади се някой. — Не е от големците им.

— За всичко е виновен Пуци — намеси се друг. — Защото го води по приеми — така започна да се мисли за голяма клечка.

— Разваля всеки прием…

— О, не! Когато говори за бебета, е наистина доста сладък…

— Пуци Ханфщенгл беше с него снощи и той имаше вид на Зигфрид — промърмори Райнхолд. — Или по-скоро май се смяташе за Зигфрид — поправи се той.

— Не е само под крилото на Ханфщенгл — напоследък някои хора наистина започнаха да го канят…

— Тогава така им се пада. Спомням си една вечеря у Брукманови…

— Какво? — Прочутият случай, когато се опитал да глътне цял артишок?

— Само преди две години в Берлин, у Хелене Бехщайн…

— А в дома на Пуци, във вилата му в Уфинг…

— Напоследък „ритуалът“ е все един и същ навсякъде — каза нисичък, пълен мъж, който приличаше на актьор, и се изправи в средата на стаята. — Първо, надуто съобщение, че ще закъснее малко — задържан е по изключително важна работа. После, около полунощ, когато е сигурен, че ще е последен, се втурва вътре, покланя се толкова ниско на домакинята, че се виждат жартиерите на чорапите му, и й поднася букет увехнали червени рози. Отказва да седне на предложения му стол, обръща се с гръб към нея и застава пред бюфета. Ако някой го заговори, напълва си устата със сладкиши и сумти. Ако посмеят да го заговорят отново, напълва си устата с крем пити. Но не само защото не може да води разговор в такова избрано общество — целта му е да се превърне в нещо като социално зло, да спре всеки разговор, щом той се приближи. Скоро всички млъкват. А той точно това и чака, натъпква последната недоядена крем пита в джоба си и започва да ораторства. Обикновено говори срещу евреите, понякога за болшевишката опасност, понякога за ноемврийските престъпници — няма значение, речта му е все една и съща, започва кротко и завладяващо и отначало е смислена, но не след дълго гласът му кара лъжиците да подскачат в чиниите. Продължава така половин час, а може би и цял час, после прекъсва внезапно, млясва отново с лепкавите си устни ръката на домакинята и… навън в нощта, или в онова, което е останало от нея.

— Колко непоносимо! — възкликна гневно младолика жена. Имаше прекалено еманципиран вид, който съвсем не отговаряше на годините й.

— Едно поне е ясно — рече замислено доктор Райнхолд. — Щом веднъж срещнеш някъде хер Хитлер, няма да го забравиш.

— Но ще ти стане отвратителен!

— Мила госпожо — забеляза поучително той, — само едно е по-важно за издигащия се политик от приятелите, а то е — да има много врагове!

— Не виждам никакъв смисъл.

— Има. Защото политикът се издига на гърбовете на приятелите си (вероятно те не са годни за друго), а после управлява чрез враговете си.

— Глупости! — рече разумната млада жена, но, както прецени тя, с доста мил глас, за да не прозвучи обидно.

 

 

Внезапно Мици, забравена в един ъгъл, се сепна и нададе сърцераздирателен вик. Но едва ли някой я чу в шумната стая — дори Огъстин, защото доктор Райнхолд току-що бе предложил да му покаже Мюнхен и той точно в този момент питаше с готовност: „Кога да дойда“.

— Утре, ако желаете — усмихна се доктор Райнхолд. — Но не… забравих за революцията… да отложим с ден-два… да речем, в началото на следващата седмица?

Затова Огъстин бе един от последните, които забелязаха странното поведение на Мици. Стаята се смълча почти напълно, защото като извика, тя направи една-две крачки напред и сега стоеше, протегнала търсещи ръце пред себе си. Сълзи на пълно отчаяние се стичаха по лицето й.

— Това дете да не се е напило? — попита високо и любопитно разумната млада жена.

Но почти веднага вече напълно сляпата Мици се овладя отново. Чу въпроса, обърна се и добродушно се засмя.

Бележки

[1] Небеса! (нем.). — Б.пр.