Ричард Хюз
Лисица на тавана (17)

Глава 16

И ето над Мелтън Чейз се спуска вечерта — навсякъде се чува шум от дръпване на пердета, навсякъде се запалват светлини — в предната част на къщата и в задната.

Макар и с Тривет на волана, Мери се върна у дома навреме, за да покани Джеръми Дибдън (приятел на Огъстин от Оксфорд и техен съсед) на вечеря. Трима, защото парламентът заседаваше и Гилбърт (съпругът на Мери) се задържа в Лондон, въпреки че можеше да дойде по-късно.

Джеръми беше висок и много слаб, с тесни рамене. „Сигурно много трудно му шият“, помисли си Мери (забелязвайки колко добре всъщност му стои смокингът), „особено пък тази ръка“. Детски паралич беше изсушил дясната му ръка; когато се сещаше за нея, той я наместваше с другата в подходящо положение, но инак висеше от рамото му като свободен край на въже.

Мери приличаше на брат си: лице широко, умно, честно, загоряло до златистокафеникав цвят, който отиваше на къдравата й червеникава коса; беше и леко луничаво. Едно почти момчешко лице, ако не се смятаха меките, чувствени устни. Докато по-скоро лицето на Джеръми притежаваше типичната моминска розово-бяла нежност на шипков цвят и въпреки това чертите му не бяха женствени — би било по-справедливо да се каже, че отговаряха на класическия гръцки идеал за красота. Въпреки уродливото си тяло Джеръми напомняше на Мери донякъде Хермес на Праксител — устните му често се разтваряха в същата полуусмивка. „Точно така, и той съзнава приликата, помисли тя, защото е оставил великолепната си светла коса да се вие така красиво около челото, сякаш е изсечена от мрамор.“

„И все пак лицето му съвсем не е безизразно, понеже в него има живот; само е много, много младо.“

Вечерята свърши. Вдигнаха бялата покривка. На светлината на свещите, върху тъмния махагон, проблясваше уотърфордски кристал.

Несъмнено вече бе време да остави двамата млади мъже да си пият портвайна (или по-скоро отлежалата мадейра — вече не беше модерно да се пие портвайн). Но когато Мери се надигна, разговорът тъкмо засегна темата за смисъла на човешкото съществуване.

— Не си отивай — каза Джеръми разочаровано. — Най-сетне заговорихме за нещо смислено.

Мери колебливо погледна първо брат си, после неговия приятел.

— Добре — рече неуверено и седна с известна неохота (като че напоследък бе престанала да се интересува толкова от отвлечени разговори). — Но само за минутка, защото госпожа Уинтър искаше да ме види за нещо.

— И ти си длъжна да отидеш!… Съвсем типично — възкликна брат й. — Признай, че съм абсолютно прав да бягам от тези работи.

— Та това са слуги — рече Джеръми с укор в гласа, гъвкавият му език придаде на думата повече от едно значение. После се обърна към Мери. — Но я ми кажи, има нещо, което винаги съм искал да разбера. Защо продължаваш да излагаш живота си на опасност, като се оставяш да те вози Тривет? — Тук Огъстин изсумтя. — Тривет — заяви Джеръми — не може да намали скоростта, докато даймлерът е в движение, заковава на място преди всяко изкачване и се мъчи да включи на първа! Тривет, чийто клаксон — продължи той напевно — кара и старите жени да се катерят по дърветата. Дава газ само на завой или на кръстовище. Убеден съм, че досега е карал вляво само когато ходихте с колата във Франция.

Огъстин се изкиска доволно.

— Та нали в ергенските години на Гилбърт беше главен коняр? Какво ви прихвана, та го направихте шофьор?

Въпросът прозвуча съвсем искрено, но Мери погледна Джеръми с известно недоверие — според нея причината бе очевидна. Булката искаше да докара ловните си коне в Мелтън и какво друго й оставаше да направи, след като старият некадърник отказваше да се пенсионира доброволно? Защото, с нейното възпитание, Мери никога не би поверила кон на нежните грижи на един Тривет. Наистина сърцето й се свиваше от страх, докато той караше колата и един ден положително щеше да ги избие всичките, но човек не бива да се поддава на страха. Пък и човек никога не бива да обсъжда прислугата с приятелите си! В миг очите й блеснаха гневно.

— Един на нула, а? — промърмори малко заядливо Джеръми. — Дали все пак в лудостта на Огъстин няма някаква система?

Огъстин отново изсумтя. Тези останки от феодализма? Подобни отношения са толкова фалшиви, еднакво неудобни и за господаря, и за слугите; добре, че се отърсва от тях.

От малък Огъстин изпитваше вродено отвращение да заповядва на когото и да било. Отблъскваше го всяка връзка, в която едно човешко същество потиска друго. Но сега Джеръми направи неочаквано салто и го атакува точно по този въпрос: най-зловещият предвестник и всъщност първопричината за всеки кървав бунт не бил онзи, който отказвал да се подчинява на заповеди (заяви Джеръми), а онзи, който като тебе отказва да ги дава.

— Че какво лошо правя? — промърмори Огъстин.

— Искаш да ти позволят да оставиш другите на мира! — избухна възмутено Джеръми. — Не разбираш ли, че управляваните не могат да понасят, когато управляващата класа се отказва от властта? Запомни какво ти казвам, ти, тиранино, който си прекалено отегчен да упражняваш властта си! Дълго преди двуколките на революцията да пристигнат в Мелтън, твоята глава ще падне в полите на флемтънските плетачки.

Огъстин изсумтя, после счупи орех и загледа с отвращение спаружената ядка. Странно, никога не мокеш да ги познаеш по черупката…