Ричард Хюз
Лисица на тавана (16)

Глава 15

Ето защо госпожа Уинтър не издигна Поли на пиедестал, както всички останали в Мелтън; не можеше да не я сравнява с мъничката Рейчъл на Нели. Поли бе миличко детенце, но нищо особено.

Наистина Рейчъл бе с година по-голяма от Поли и все пак два пъти по-умна, два пъти по-хубава и два пъти по-добра от нея. Ангелче, слязло на земята. А какво въображение! Какви ги приказваше! Писмата на Нели винаги бяха пълни с това какво е казала Рейчъл и леля й обичаше да ги чете на господин Уонтидж. Не се стърпяваше.

Поли никога не казваше такива чудесии, дето са за книга! Но Поли беше онази, която щеше да има всички предимства… Затова навремени госпожа Уинтър ставаше ожесточено ревнива, но се стараеше да се овладее. Поли нямаше вина за това, че бе родена с късмет, нямаше смисъл, нито пък беше справедливо да си го изкарва на нея.

Когато Гуилъм се върна от войната, настоятелите удържаха на думата си — не пожелаха да го погледнат. Затова пое една църквичка в Глостър, долу на пристанището. Но бедите им отново започнаха. Защото сега, шест години след раждането на Рейчъл, Нели отново щеше да има дете. Не беше го очаквала, нито пък искала и някак не можеше да го приеме.

Всъщност Нели бе така погълната от мъничката Рейчъл, че просто не можеше да понесе мисълта за друго дете! Дори обвиняваше нежеланото гостенче в утробата си, че претендира за място в сърцето й, което по право принадлежеше само на Рейчъл.

Освен това имаше и очевидна причина да смята, че това дете не бива да се ражда. Всички знаеха, че каквото и да казват лекарите, туберкулозата е наследствена, а преди шест месеца Гуилъм бе започнал да храчи кръв.

Сега Гуилъм бе в санаториум, така че Нели отново остана да ражда сама, но този път мразеше очакваното бебе, убедена, че ако не е същински урод като първото, най-малкото ще се роди заразено.

Затова госпожа Уинтър отвори плика с доста разтревожено лице и извади от него грижливо изписания лист линирана хартия. Но новините бяха, общо взето, хубави. Гуилъм писал, че се чувства много по-добре, скоро щели да го пуснат у дома. Самата Нели също не била зле, макар че раждането можело да започне всеки момент. Един път в писмото й да няма думички на мъничката Рейчъл… Но разбира се! Рейчъл е на гости при баба си. Докторът бе настоял Нели да влезе в болница щом дойде време, колкото и да не можеха да си го позволят; така че изпратиха детето още преди седмица.

Госпожа Уинтър остави листа и се замисли. Разтревожи се не от писмото, а от собственото си поведение. Защо допусна мъничката Рейчъл да отиде при баба си, която хич не държеше да я гледа, вместо да помоли госпожа Уодъми да пусне детето тук за седмица-две. Госпожа Уодъми несъмнено щеше да се съгласи, защото щеше да го направи не само от сърце; щеше да се радва, че Поли ще има такова мило другарче в игрите. Не, нежеланието на госпожа Уинтър се дължеше на нещо вътре в самата нея.

„Само от гордост“, опита се да си внуши тя, от нежелание да е „задължена“. Но дълбоко в себе си знаеше, че не това е истинската причина… Госпожа Уинтър не можеше да понесе мисълта, че ще гледа двете деца заедно — това беше! Госпожица Поли с целия свят пред нея и Рейчъл… Рейчъл, която сигурно ще трябва да започне работа на четиринадесет години и глезените й ще се подуват от дълго стоене права.

Но веднъж открила причината в душата си, госпожа Уинтър реши — това бе точно в нейния стил, — че е несериозна, чист егоизъм! За Рейчъл тук щеше да е чудесно, щеше да й се отрази добре, а и за самотната мъничка Поли щеше да е по-хубаво да играе с истинско дете, а не с безсловесни животни. Децата нямаше да се замислят за различното си бъдеще, щяха да бъдат щастливи заедно, да се обичат нежно! На тази възраст Рейчъл без съмнение щеше да е водачката, а Поли — вярната мъничка робиня.

Така госпожа Уинтър реши. За щастие все още не бе прекалено късно — старата майка на Гуилъм щеше да се радва, че детето няма да остане при нея по-дълго от необходимото, както пишеше Нели, напоследък доста трудно се придвижвала, а, от друга страна (така смяташе госпожа Уинтър), бедното мъничко новородено ще има повече възможност да събуди майчината любов, която толкова неестествено му се отказваше…

Още същата вечер щеше да попита госпожа Уодъми дали Рейчъл не би могла да дойде тук, след като постои при баба си. Да речем за седмица, докато се види накъде отиват нещата. Довечера, както винаги, щеше да пише на Нели…

— За какво се замисли, госпожо Уинтър? — попита господин Уонтидж и се престори, че събаря Поли от коляното си.

Госпожа Уинтър стана безмълвно и целуна Поли така звучно и с толкова обич, че и двамата я изгледаха учудено.