Ричард Хюз
Лисица на тавана (53)

Глава 24

Точно преди пет години, почти на същия ден, Курт Айснер бе тръгнал към Мюнхен — с развята брада и провиснала черна шапка с широка периферия като изпаднал учител по пиано, с половината мюнхенски хулигани по петите си — и така бе дошъл на власт.

Но 7 ноември 1918 г. беше необикновено топъл за сезона — прекрасно време за преврат. Айснер имаше и преимуществото на изненадата, защото първо навлезе, а после обяви „революцията“ си. Почти нямаше опасност от организирана съпротива, тъй като войските не се бяха върнали от фронта и целият град бе като вцепенен от поражението.

На 9 ноември 1923 г. — необикновено мразовит за сезона ден — изгледите за бъдещето бяха мрачни и сиви; студът беше лют, вятърът хапеше и от време на време прехвърчаше сняг. Когато походът най-сетне започна, тръбачите духаха с усилие с напуканите си устни. Фриц и Вили трепереха в памучните си ризи, без куртки и брадичките им бяха изранени; щом спираха да пеят и зъбите им започваха да тракат. „Ликуващите тълпи“ наброяваха двама-трима души и те бяха вкочанени от студ.

Минаваше дванайсет, когато колоната тръгна от „Бюргерброй“, а няколко метра по-надолу отново я спряха. Като надничаше над главите на хората отпред, едрият Фриц видя, че при моста Лудвиг става някаква бъркотия. Очевидно полицейският кордон създаваше неприятности, тия проклети пънове! Но после пъстра група от петдесет или повече мюнхенски евреи премина кротко покрай чакащата колона, а след това почти бегом — по моста. Последва ги вълна от смях, защото независимо от някогашните си достойнства (а много от тях бяха възрастни, знатни граждани) днес бяха само по долни дрехи и по чорапи — така ги бяха затворили в едно от задните помещения на „Бюргерброй“. Вероятно сам капитан Гьоринг с чудесното си чувство за хумор бе взел нещата в свои ръце. Сигурно Гьоринг бе заплашил да хвърли всички заложници в реката, ако полицията не прояви повече разум, защото отведнъж колоната започна да се придвижва напред и най-сетне премина моста.

Навлязоха в Стария град и спряха отново. Този път собствените им водачи искаха да се уверят, че всички „са добре осведомени“, за да няма недоразумения. Всички войници и въоръжени полицаи, които срещаха (така им казваха), патрулирали града „от името на революцията, разбирате ли!“ На Одеонсплац може би щели да срещнат отряд редовна войска, строена в тяхна чест, дори с готови за стрелба пушки… но не бивало да си изпускат нервите, те само искали да сплашат евентуални враждебно настроени побойници сред тълпата по улиците, затова „момчета, изпейте им нещо въодушевяващо и ги приветствайте сърдечно, като се изравним с тях… А, да, за да не се стигне до нещастни случаи из препълнените улици, по-добре да не маршируваме със заредени пушки“.

Когато маршируващата колона стигна Мариенплац, всички видяха кметството окичено със знамена с пречупени кръстове, а на открития площад пред него имаше малка, но оживена тълпа. Тълпата събра Юлиус Щрайхер, който бе пуснал в ход цялото си красноречие. Ето защо Хитлер го бе изпратил напред. Ако Щрайхер си свършеше работата успешно, тук трябваше да бъде човешката стена, от която Хитлер се нуждаеше.

Стига само достатъчно от тези аплодиращи граждани да тръгнат с колоната, като се движат между нея и пушките! Ех, само да не беше така ужасно студено…

Но вятърът наистина бе прекалено остър. Пробивайки си път към Мариенплац, Лотар едва напредваше през гъстата тълпа, която бързаше да се прибере.