Ричард Хюз
Лисица на тавана (36)

Глава 7

Тесният, заледен път нагоре от селото — пътят, по който бяха минали току-що ските и шейничката — бе много стръмен, но Валтер го измина със същата стремителна бързина. Огъстин започна да подозира, че братовчедът (който сигурно беше два пъти по-възрастен) се опитва да го измори до смърт, но дишането му скоро се възстанови и вече успяваше да върви наравно с него.

Най-сетне стигнаха до замъка на хълма, отзад, откъм високото, по издигнат сред мочурите павиран път с липи от двете страни и дървен мост накрая. Точно в началото на моста, от едната страна на пътя, имаше малка затворена бирария — доста разнебитена барачка със запуснат кегелбан, затлачен с мъртви листа. Но от другата страна стоеше разпятие в човешки ръст, изящно изрязано от дърво и боядисано в естествени цветове и това разпятие изглеждаше съвсем ново — което изненада Огъстин повече от всичко видяно тук.

Тежките, обковани с желязо порти под масивния свод, стояха отворени. Сега времената били по-спокойни и ги затваряли едва при залез-слънце, обясни Валтер, и все пак част от желязната обковка по тях също изглеждаше съвсем нова и това му се стори като странен анахронизъм, какъвто беше и новото разпятие. В малката стаичка на вратаря неспирно плетеше старица с очи на невестулка. Тя стана да им се поклони, но отпуснатите й ръце продължаваха да плетат дори докато се кланяше.

В предния двор на замъка, където влязоха, до високите назъбени стени бяха построили краварници и от най-близкия се дочу приглушено мучене и бавното подрънкване на верига. Настланият с плочи двор беше чист като под на гостна, торът, струпан спретнато в зидани басейни, изпускаше пара в мразовития въздух. „И все пак, каква странна входна врата имат!“ помисли Огъстин. Естествено той бе свикнал със затревените площи, с широките извивки на алеите за каляски, които водеха към къщите на благородниците; с лехите рододендрони и бегонии, а селската действителност — закътана далеч от погледа на чужди хора.

Във втория двор сякаш се бяха опитали да направят градина и сега смърчови клони покриваха лехите, да ги пазят от измръзване… но положително тук дори и през лятото едва ли влизаше много слънце, защото торът бе заобиколен отвсякъде с поне петнайсетметрови стени…

— Herunter^[1]! — внезапно изкрещя Валтер до ухото из Огъстин. — Дяволски изчадия! Руди! Хайнц!

Огъстин погледна нагоре. Високо там, на фона на небето, едва ли не като въжеиграчи върху тесния перваз на стената с бойниците, която образуваше околовръстното укрепление, две шестгодишни момченца караха малки зелени велосипедчета. При вика на баща си те силно се залюляха и Огъстин се сепна, но някак успяха да слязат невредими от велосипедчетата си. Валтер отново подвикна нещо бързо на немски и те се шмугнаха във вратата на една от малките бойни кули.

После Валтер се обърна към Огъстин.

— Това е забранено. Ще бъдат наказани. — Макар че бе изревал като бик, гласът му звучеше спокойно, но всъщност желязната ръка, която все още стискаше огъстиновата над лакътя, трепереше, а лицето… най-неочаквано се оказа, че Валтер притежава съвсем обикновено, разтревожено човешко лице на баща — а не на каменен трол. Имаше дребни, изящни и съвсем не властни черти. Веждите му бяха малко надвиснали, но кафявите очи под тях надничаха надолу към Огъстин едва ли не свенливо:

— Не сте ли съгласен? Искам да кажа, няма ли и един английски баща да забрани такова нещо? — а когато смутеният Огъстин нищо не отвърна, добави бързо: — Не че съм чак толкова придирчив, но ако майка им разбере…

Пред тях изникна главната сграда. Над четирите етажа, облицовани с камък и измазани с гипс, допълнително бяха построени още четири, покрити с керемиден покрив и с редица от капандури, до една заковани с дъски. На най-горния ръб на покрива бе закрепено колело от каруца, на което се виждаше старо и размъкнато щъркелово гнездо. Огъстин обхвана всичко с един поглед, защото днес продължаваше да попива нещата с изострената наблюдателност на човек, пристигнал за първи път на съвършено непознато място; едва на другия ден щеше да започне да забелязва по-малко.

Валтер отвори вратичката във внушителна, сякаш черковна порта (като отбеляза печално: Близнаци! Съдено им е да умрат заедно!), и Огъстин се намери в затъмнено помещение със сводест таван. Приличаше на изба или подземие, защото нямаше прозорци и необикновено дебели ниски колони поддържаха тежестта на замъка над тях. Между колоните в полумрака бяха наредени лек двуместен файтон и фургон заедно с две големи шейни и различни други средства за превоз. Съвсем отзад се виждаше стар бенц отпреди войната — целият в паяжини като бутилка старо вино и очевидно съвсем негоден.

И пак какъв странен вход към жилището на един джентълмен! Но нямаше съмнение, че оттук започваше главното стълбище.

Тясната извита стълба между варосаните каменни стени също се оказа солидно отбранително съоръжение, в самите стъпала бяха вградени дебели, грубо издялани със секира дънери.

На първия етаж, досами стълбището имаше тежка, проядена от червеи врата. Не правеше внушително впечатление нито на влизане, нито на излизане, както обичат да ги замислят модните архитекти, но пък към какъв великолепен салон водеше тази голяма врата! Огъстин затаи дъх — гледката се оказа така неочаквана. Салонът беше не само огромен по размери — той заемаше почти цялата ширина на сградата, пропорциите му бяха идеални — едно съвсем прилично помещение.

Подът беше настлан с квадратни плочи от жълтеникав камък, така излъскани, че отразяваха примитивните нелакирани портрети в тебеширено синьо и бледо алено, окачени по белите стени, отразяваха дори гълъбовосиният цвят, в който бяха боядисани многобройните врати, и нежните им, очертани с бронзова боя орнаменти. Някои плочи, пропукани и разместени, потракваха под краката им, докато вървяха…

— Аделе! — изрева Валтер така, че боядисаните греди на тавана потрепнаха. — Ето нашия гостенин и братовчед!

Валтер разтвори двойните врати в дъното на хола и се отдръпна настрана в струята устремен навън горещ въздух, за да влезе Огъстин. Иззад малко писалище се изправи доста повехнала дама над четиридесет. Имаше яркосини очи, орлов нос и леко присвити устни, които сякаш едва-едва се бяха научили да се усмихват, но, общо взето, бледото й сивкаво лице не бе от онези, които се запомнят. Подаде му енергично ръка по английски маниер, защото смяташе, че Огъстин вероятно ще се смути, ако се наложи да я целуне.

След като приключиха с поздравите и представянето (защото там имаше и едно момиче, както и някакъв брат на братовчеда Валтер — на средна възраст и май куц), Огъстин отново се заоглежда около себе си. Видя печалното несъответствие между простата шестоъгълна форма на стаята с деликатна ажурна украса по високия сводест таван и цялата й претрупаност с мебели и дреболии.

Стените бяха отрупани с картини — повечето любителски акварели и фотографии. В по-голямата си част фотографиите бяха стари и избелели, изключение правеше силно увеличена снимка, поставена в лъскава позлатена рамка с голяма позлатена корона отгоре; рамката изглеждаше нова, а и самата снимка трябва да бе правена наскоро — най-малкото беше следвоенна. На нея личеше група хора, застанали на открито около доста рошав стар господин с увиснали панталони, сива брада и очила със стоманени рамки… не можеше да бъде — кайзерът… и все пак в рамката се виждаше несъмнено царствена фигура… на заден план — многолюден горски пикник, имаше най-малко четиридесет-петдесет празнично облечени деца, но и те поразрошени, тази работа сигурно бе завършила със съвсем нецарствено лудуване!

Имаше подпис, направен с уверен старчески почерк: „Лудвиг“. Ами, разбира се — „Лудвиг Баварски“! Като си помислеше за „Германия“, човек обикновено забравяше, че Бавария е останала суверенна държава-в-държавата със свой крал (до революцията преди пет години) и със собствено правителство, дори и армия. Нещо повече, Огъстин бе чувал, че привидно миролюбивият стар господин бил отнесъл неотдавна в гроба си пруски куршум от войната през 1866 г., преди да бе имало Германия — война, в която Прусия и Бавария са били две суверенни държави и са се сражавали като противници. За англичанин, навикнал на далечни перспективи и бавни промени, подобна история наистина беше твърде сгъстена — все едно да бяха ранили крал Джордж V при Банокбърн^[2].

„Германия“, тази страшна империя, която неотдавна бе разтърсила света — цялото й съществуване се равняваше на по-малко от един обикновен човешки живот, само четиридесет и осем години от люлката до гроба й! Дори САЩ, все още в юношеска възраст, бяха три пъти по-стари от „Германия“. Всичко тук объркваше представите му за време! Във външността на домакинята, братовчедката Аделе, с дантелите си и верижката с ключове на колана, имаше нещо викторианско, но едновременно с това се долавяше един по-ранен и по-суров век…

Нещо, най-малкото предвоенно, се усещаше и в младото момиче, застанало зад нея. Това студено и сериозно бяло лице с големите сиви, замислени очи. Грижливо сресаната права руса коса стигаше почти до кръста й, вързана на опашка с голяма черна панделка. Дългата права пола с лъскав черен колан, бялата блуза с висока колосана яка…

Но не бива да я зяпа така! Огъстин сведе насила поглед; и, я виж ти, свито на дивана лежеше лисиче с широко отворени, лъщящи очи.