Ричард Хюз
Лисица на тавана (65)

Глава 9

И така тази събота Лориенбург продължаваше да живее както обикновено. Мици си стоеше в стаята, а Огъстин се въртеше неспокойно и я търсеше цял следобед; никой не спомена за вчерашния опит за преврат и Хитлер сякаш напълно бе забравен.

Но междувременно измъченият Хитлер — сега явен неудачник, наранен беглец, загубил надежда, гонен от полицията — най-сетне се укри в Уфинг. Уфинг е селце на брега на Шафелзее — това езеро с многото островчета в полите на надвисналите Баварски Алпи, откъдето широката долина на Амер се простира чак до Гармиш. Хитлер отиде там не защото виждаше някаква надежда за спасение, а защото отчаяното животно обикновено скрива глава в позната дупка и там дочаква смъртоносния удар. Преди няколко години майката на Пуци — американка — бе купила стопанство близо до Уфинг, а миналото лято Пуци и Хелене също купиха къщичка там — Пуци и Хелене, младите хора, които според Хитлер единствени в Германия бяха наистина привързани към него (заради самия него).

„Пуци“, или доктор Ернст Ханфщенгл, както всъщност се казваше, беше наполовина американец и не взе участие във войната. Преди това бе следвал в Харвард, а по-късно се ожени за нюйоркчанка от немско-американски произход. Тук, в следвоенна Германия, тази надарена, много музикална германо-американска двойка се движеше естествено в далеч по-интелигентни и издигнати среди, отколкото бе виждало безпризорното им протеже; и все пак за тях Хитлер сякаш не беше онази противна карикатура, която доктор Райнхолд и неговите приятелчета предпочитаха да виждат. Наистина, когато се опитаха да въведат сред по-заможната мюнхенска интелигенция това досадно, но жизнено, това невероятно наивно, но и невероятно надарено в някои отношения и понякога чаровно дресирано животинче, все се случваше нещо, което караше Хитлер да се чувства неудобно и го дразнеше, затова никога не беше спокоен и отвръщаше с престорено презрение. Но на музикалните вечери в Уфинг с Пуци и Хелене (сами или с мълчаливия и мрачен млад Розенберг за фон) той винаги се отпускаше напълно. Тогава ставаше изненадващо оживен и духовит. А те как реагираха! Особено мъничкият Егон обожаваше своя „забавен чичо Долф“, защото Хитлер умееше да се харесва на децата (което сякаш е нещо обикновено за девствените хора) — дори когато става въпрос за такова потайно, принудително и перверзно въздържание като неговото.

Хубавото стопанство на майката се намираше на десет минути извън селото, отвъд дъскорезницата и реката. Но къщичката на младата двойка беше спретната, уютна и малка, близо до майския стълб и черквата, точно в средата на селото, макар че гърбът й гледаше към нивите; бе почти квадратна и за разлика от съседните, изградена от камъни. Освен това поради някакво смътно предчувствие за опасност Пуци огради миниатюрното си имение с висока каменна стена, сякаш да го превърне в замък на джуджетата и Хитлер пазеше само най-щастливи спомени от приятелската малка крепост.

Ако не се смята двегодишното й дете и прислужничките, Хелене беше сама във „вилата“, когато Хитлер се появи тайно там, пристигайки пеша през нивите късно вечерта навръх Черния петък; беше кален и без шапка, едното му рамо странно увиснало и двама души го подкрепяха отстрани, за да не падне. Посрещна го с думите: „Also, doch!“^[1], защото Хелене бе ходила в Мюнхен сутринта, но там не научи нищо за злощастния поход и едва след завръщането си чу (и до този момент не можеше да повярва) слуховете, които се разпространяваха в селото.

Сега Хелене не разбра много — само каквото можа да долови от откъслечните разговори за Резиденцщрасе и за куршумите, и за кръвта.

— А Пуци…? — попита тя. С Пуци всичко било наред, както я увери Хитлер с неубедителна настойчивост. Но Лудендорф бил мъртъв — този доверчив дърт глупак, който повярвал на „почтения“ Фон Лосов! Човек никога не бивало да се доверява на генерали — със собствените си очи видял (каза той) как убили Лудендорф…

Но хер Хитлер трябва да е луд да дойде тук (помисли си Хелене). Положително ще претърсят къщата (а и близкото стопанство), ако не за друго, заради Пуци. Дойде ли полицията със сериозни намерения, жалката каменна стена на Пуци не може да я спре, само ще им се види още по-подозрителна. А може би Бехщайнови щяха да помогнат? Ах, но би било лудост да използва телефона… Във всеки случай трябваше някак да махнат оттук хер Хитлер и скришом да го прехвърлят в Австрия (защо, за бога, та той отдавна трябваше да е в Австрия?).

В момента обаче той изглеждаше така, като че всеки миг ще припадне — единственото, от което имаше нужда засега, беше легло. Затова каза на двамата му приятели да го заведат горе.

Хитлер тръгна послушно с тях, жалък и зашеметен, и те го отведоха на широкия таван, който познаваше отпреди — пълен с книгите на Пуци. Но не в леглото! Защото щом го заведоха горе, проснаха го на земята и клекнаха до него. Единият беше доктор и те се бориха упорито с навехнатото рамо, за да го наместят. Нямаха упойка и дълго време — долу и при затворени врати — Хелене чуваше виковете му, а изплашеното детенце се събуди и се разплака.

Но мястото беше силно възпалено и не можаха да разберат, че е счупена и ключицата; така, независимо от цялата си сръчност докторът не успя, най-сетне се отказа и го остави.

Оставиха Хитлер заобиколен отвсякъде с книгите на Пуци, но той беше прекалено разстроен да чете. Задъхваше се и за момент се подпря на едно сложено съвсем не на място буре с брашно, което тези странни Ханфщенглови държаха също в тази таванска спалня кабинет, но после зърна леглото и на него сгънатото английско одеяло на Пуци. И така Хитлер се зави като какавида в одеялото, за да облекчи болката и остана да лежи там в ъгъла с лице към стената.

Още като пристигна, той не беше на себе си от болка и разочарование, а сега треската му се засилваше. Скъсаните и разтегнати сухожилия се свиваха, счупените кости се триеха и болката се наслагваше върху болка. Само да беше тук Пуци да му посвири Вагнер и да го успокои, както арфата на Давид успокоявала Саул. Това беше измяна от страна на Пуци — да изчезне точно сега, когато беше нужен, и в съзнанието си Хитлер му сложи черна точка.

Хитлер бе сам в тъмното и нямаше надежда да заспи. Мисълта му блуждаеше. Отдолу долиташе глъчка, която ту заглъхваше, ту се засилваше, сякаш валеше дъжд (защото във възбудата си докторът бе останал да разкаже на Хелене целия си живот). Беше като дъжд… или като река… като Дунава, който прелива през бреговете си напролет, гъргори в мазетата, ромоли, заплашва, все повече се покачва. Звуците отдолу събудиха у Хитлер маниакалния страх от вода, но не можеше да избяга, защото барабанният огън на непрекъснатата болка свиреше ниско над него като английските снаряди и го приковаваше към леглото.

И така след безкрайната безсъница денят дойде най-сетне — същият съботен ден, който в Лориенбург завари Лис коленичила на студените стълби. За Хитлер той бе начало на една поредица от съботни съвещания и тревоги и безплодни планове. Дори на този етап от историята той вече беше разработил прочутата си техника на „ръководство“ — по някакъв неведом начин разбираше онова, което повечето от участниците в съвещанието искаха и го предлагаше като неотменно решение на Водача, така че днес изведнъж взе и заяви, че Бехщайнови трябва незабавно да изпратят затворената си кола да го закара в Австрия (разбира се, той въобще не можеше да отиде в Австрия, инак веднага щеше да избяга там като другите. Но щеше да има достатъчно време да измисли нещо, когато колата дойде — междувременно съвещанията и въздушните кули му помагаха да държи под някакъв контрол възпаления си до пръсване мозък).

Пладне. В Лориенбург рицарски дуел сред облаци пера, а в Уфинг неспокойният доктор тръгва за Мюнхен да доведе някой колега. Сам Хитлер вече е изпратил другия си спътник да се свърже с Бехщайнови — той остава сам с Хелене (и разбира се, с прислужниците и детето). Хитлер иска да са непрекъснато заедно и да си говорят, но тя не смее да остави задълго не по-малко възбуденото дете — на два пъти е хващала малкия Егон навън да се опитва да се качи на оградата, защото искал да викне, та всички да чуят добрата вест — чичо Долф е дошъл.

Отново мрак. Защо все още не идва колата на Бехщайнови? Хитлер е забравил вече, че и да дойде, няма да свърши работа — щом е пратил да я докарат, значи ТРЯБВА да дойде!

Отново мрак и детето е на безопасно място в леглото. По едно време пристига кола, но това не е колата на Бехщайнови — идват само лекарите от Мюнхен (и отново двамата ангели започват борбата със злощастния Яков, и отново напразно). Най-сетне докторът омотава Хитлер с бинтове, като в повой и колата отново ги откарва (този път завинаги).

Така започва втората нощ на Хитлер в Уфинг. Пак е сам. Навън в тъмното село съвсем по никое време кукурига петел. После някой чука… или пък е само насън, появява се непознат, който се опитва да влезе, казвайки, че носи съобщение от Лудендорф за „Вашия посетител“? Но Лудендорф е мъртъв… Значи това е пратеник на призраците или пък Юда? Хелене казва: „Нямаме гости“ и го отпраща.

Среднощ, а колата на Бехщайн все още я няма, и полицията все още я няма.

Внезапно Хитлер се стресна в полусън, защото в ушите му отекна спокоен пророчески „глас“. Той произнесе само шест думи, при това сякаш разказваше далечна, отдавна приключена история. Но всъщност каза: „В края на краищата се застреля“.

Беше само сън, разбира се.