Ричард Хюз
Лисица на тавана (64)

Глава 8

И наистина сърцето на Огъстин туптеше толкова буйно, че само дълбокият религиозен екстаз й бе попречил да го усети до себе си. Защото, макар и да разбираше, че ще е фатално, ако тя го открие, той изведнъж забрави всякакви задръжки, сякаш си беше сложил шапка-невидимка — въртеше се безшумно около Мици, докато тя минаваше от едно свещено изображение към друго, изпълнявайки нещо като соло балет без зрители. А когато най-сетне Мици напусна параклиса, като заключи вратата на ризницата, Огъстин се плъзна до нея, сякаш всеки момент щеше да я хване за ръка и да я поведе — тъй близо бяха, че телата им почти се докосваха. И тръгнаха пак така, а той се въртеше около нея като мушица. Дори дясната му ръка сякаш наужким се вдигна за въображаема прегръдка.

Огъстин се опитваше да й внуши правилния път през снега и сигурно са изглеждали като влюбена двойка, докато газеха заедно в преспите и се измъкваха от тях, сякаш и двамата изобщо нямаха очи за външния свят, защото какво друго, освен взаимно любовно заслепение би могло да им подскаже този причудлив път през двора. Но Огъстин бе така опиянен от ролята си едновременно на Свенгали^[1] и на Невидимия, та напълно забрави, че бе невидим само за очите на Мици. Сега на свой ред той бе наблюдаван, без да знае — от таванския прозорец, така тайнствено освободен от закованите на него дъски — и то наистина от Невидимия (за чието присъствие на тавана знаеше само Франц).

А очите, които го наблюдаваха, не бяха благосклонни, нито безопасни.

Огъстин имаше намерение да говори с Мици още в коридора, сякаш случайно я бе срещнал там. Но двете момиченца стояха в рамката на вратата на трапезарията и той се поколеба, а Мици забърза към стаята си.

Изгуби я! Но несъмнено тя скоро щеше да се появи отново, затова той щеше да почака, а междувременно беше в такова весело, възвишено, невероятно настроение, така преливаше от въображаемото си щастие, че сякаш господ изпрати децата, за да се успокои — стига най-сетне да успееше да ги накара да го приемат!

Огъстин се приближи към тях широко усмихнат и замуча като крава (толкова е досадна тази езикова бариера!), а сетне повиши глас и заблея като агне. Не се получи очакваният ефект. Разбира се, първоначално се слисаха (и се смутиха), защото на осем и близо десет години двете момиченца бяха наистина прекалено големи за точно такова бебешко държание; но макар да бе странно, те се спуснаха към него, очевидно обхванати от пресилени приятелски чувства. Започнаха да бърборят бързо-бързо и доколкото можа да разбере, искали да му покажат нещо чудесно — специално за него, милият им чичко, нещо наистина чудесно… там долу.

Стреснат, Огъстин се вгледа в лицата им, защото това просто не можеше да бъде вярно! Служеха си с целия чар на две пораснали кокетки, но зад усмивките и уговорките в тези четири очи като четири сиви камъчета се четеше уплаха.

Освен това през вратата на трапезарията долетя съвсем ясно дрънчене на метал. Огъстин трябваше да употреби цялата сила на мускулите си, за да се освободи от тези ръчички, които го теглеха и дърпаха за дрехите. В трапезарията беше пълно с пера. Навсякъде имаше бял пух, носен от топлия въздух над нагорещената печка. Пера покриваха и пода, а сред всичко това, разбира се, стояха Близнаците. С тежките брони (всъщност те едва можеха да мръднат), с истинските, плетени от халки ризници, които достигаха до глезените им и дори се влачеха по пода зад тях, и с истински мечове в ръце, те пресъздаваха някаква родова легенда. Очевидно битката се водеше в снежна буря, защото бяха разпорили пухена възглавница, закачили я бяха на големия полилей и от време на време при някой удар с меч още пух и пера излитаха и се завъртаха из въздуха. Добре смазаните им ризници вече бяха полепнали целите с пера.

Но в този миг Огъстин чу как далече се отвори вратата на гостната и разговор в дъното на хола. Семейният съвет най-сетне бе свършил — оттам се зададе Валтер, а зад него идеха Аделе, Франц и Ото.

Огъстин прошепна настойчиво „Achtung!“^[2] и се обърна с лице към идващите. Какво да прави? Двамата неуспели стражи все още бяха на своя пост, но унилите им лица станаха безизразни като коледни картички, дори нямаха повече сили да се измъкнат. Затова сам Огъстин забърбори за горското стопанство или нещо от този род, и успя някак да отклони Валтер и останалите в безопасна посока.

След това Огъстин се върна на своя наблюдателен пост в хола — повъртя се там, докато стане време за обяд, но дори и тогава Мици не се появи отново.

В Лориенбург не обядваха в точно определено време, но тази събота обядът необикновено много закъсня. Междувременно някой сръчен приятел (Огъстин заподозря Лис) се беше озовал в трапезарията и бе направил великолепно усилие да поизчисти, но когато най-сетне сервираха яденето, все още имаше тук-таме пера и Валтер, очевидно озадачен откъде са се появили, непрекъснато и доста кисело споменаваше за тях.

Децата ядяха, сякаш не чуваха нищо, но Аделе засипа гостенина с безкрайни извинения:

— Лисичето е виновно — обясняваше тя, — намъкнало се е тук, разпрало е възглавницата и си е поиграло на кокошарник… Но за съжаление — продължи тя, — както казва Валтер, не можеш да накажеш лисица — тя не разбира!

После впери сериозните си воднистосини очи в Огъстин… и му намигна.