Ричард Хюз
Лисица на тавана (7)

Глава 6

Привидно флемтънското угощение беше само за мъже. Канеха само мъже, те сядаха около масата, произнасяха слова и пееха песни. Но жените готвеха и прислужваха, задяваха се с гуляещите и им се поскарваха, ако им се дощеше, прекъсваха речите и викаха бис на песните; извличаха от всичко това не по-малко удоволствие от мъжете.

В интерес на истината трябва да кажем, че мъжете бяха склонни да се държат надуто и тържествено. Всъщност като че единственото истински щастливо и безгрижно мъжко същество в цялата заседателна зала беше легендарният доктор Бринли — на осемдесет и пет и вече много пиян, той знаеше, че всички го обичат.

Опитаха се да отклонят доктор Бринли, за да не седне до владиката, ръкоположен наскоро, петдесетгодишен и заклет въздържател. „Това е мястото на господин Огъстин, ерген — докторе, я елате от тази страна…“, но старецът се огледа удивено: „Какво! Значи момчето наистина ще дойде?“ Така и нищо не се получи — прочете отговора по лицата им и седна, без повече да се церемони.

И ето докторът подбутна владиката с лакътя си, а в същото време посочи театрално през масата към един градски съветник на име Телър. Съветникът Телър се опитваше напразно да намести огромните си гуши в непривично високата яка.

— Отглеждате ли птици, момчето ми? — попита докторът. — Трябваше да кажа Ваше преосвещенство, ала прости стареца, момчето ми, езикът ми взе да прави грешки.

— Да, да… Всъщност не… не сега, но като момче…

Оставил протегнатата си ръка в същото положение, сякаш забрави за нея, доктор Бринли се обърна още по-доверително към владиката, дъхайки в лицето му на уиски и старост.

— Тогава сте виждали как много тлъста разклопана кокошка се опитва да се намести върху люпилото в твърде малък за нея полог? — При тези думи владиката обърна към него острото си лице с озадачено и учтиво изражение, но докторът сякаш реши, че онова, което искаше да каже, е съвсем ясно.

Отсреща съветникът Телър, който чу всичко, но всъщност не схвана намека, набута с пръст в яката една упорита гънка на гушата си, после отвори мъничките си розови устенца и тържествено завъртя очи.

— Идеално — изкрещя доктор Бринли, превивайки се от смях. — За твое здраве, съветнико Телър, мило момче!

Докато чукаха чаши, лицето на съветника разцъфна във възхитена усмивка, мила като на дете.

— Родайландки, докторе! Такива трябва да завъдите, също като мен. А сте прав, все гледат да снасят извън полога.

Но докторът вече не слушаше. Беше се обърнал и сочеше към самия Главен управител в другия край на масата. Главният управител седеше смутено на почетното си място, подръпваше нервно златната верига около врата си — знак за длъжността му.

— За дърпане на внезапната спирачка нарушителите се глобяват с пет лири, Том! — провикна се внезапно докторът. — Освен това се съмнявам, че въобще ще можеш да спреш угощението.

Този път устните на владиката потрепнаха насмешливо.

— Млъкни, докторе — промърмори Главният управител добродушно и леко раздразнен. — Къркан си. — После се обърна и изгледа стареца с учудване и малко завист. — Я гледай, а още не сме пили за здравето на краля!

Вярно беше. Владиката започна да брои двадесетте, та и повече тоста в списъка пред себе си. Тост и песен се редуваха. Дали както е започнал, доктор Бринли ще издържи до края? „За краля“… „За безсмъртната памет на Основателя“… „За загиналите в Световната…“ Доктор Бринли щеше да пее „Клемънтайн“ веднага след тоста за загиналите. После видя по-надолу, че тостът „За Негово преосвещенство владиката“ трябваше да вдигне не друг, а доктор Бринли! Като мисионер в Африка бе попадал на някои странни сборища, но това сякаш нямаше равно… дори започна да се пита дали постъпи разумно, като прие поканата.

— Радвам се, че дойдохте — обади се внезапно старецът ни в клин, ни в ръкав, сякаш прочете мислите му, и го потупа по рамото. — Юначага момък… — сетне се поправи, промърморвайки под нос: „Юначага владика“, и захихика.

Междувременно угощението продължаваше. Гуляещите ядяха бързо и почти в пълно мълчание, само доктор Бринли продължаваше да подхвърля остроти една след друга. „Сигурно е нещо като дворцов шут“ — помисли си владиката. „Брей! На неговата възраст!“

— Ваше преосвещенство — рече доктор Бринли, отново дъхайки насреща му на уиски и развалени зъби. — Бихте ли помогнали на един старец в труден момент, а? — Приближи лицето си и зачака отговора с отворена уста.

— Стига да мога…

— Тогава ми разкажете за някоя пакост, която сте направили като хлапенце.

Владиката пое рязко дъх, едва не ахна, защото споменът дойде неочаквано. „Удар под колана“, реши докторът, разбрал какво означава ахването, и отново захихика:

— Разбира се, не нещо съвсем срамно… просто ей така, да се посмеят хората, когато вдигна тост за Ваше здраве.

— Ще трябва да ми дадете време да помисля — рече владиката сдържано. Внезапният спомен за истинския, неизкупен грях го разтърси и беше прекалено прям човек, за да си наложи да се усмихне… И все пак, дали това „да се посмеят“ бе съвсем в реда на нещата.

— Така повече ще им харесате — заувещава го старецът, сякаш отново прочете мислите му.

Но работата спря дотук, защото някой си пробиваше път през тълпата сервиращи жени — търсеха съдия-следователя по телефона. Полицията от Пенрис Крос — настоявали на всяка цена да разговарят с него. Доктор Бринли въздъхна и напусна масата.

Телефонът беше в трапезарията, но въпреки врявата гласът на доктора се чуваше навсякъде.

— Ъ? Не, утре не, невъзможно, изложба на хрътки в Нант Ефиън… не, и в сряда не може — събираме се, при моста… Виж какво, ще проведа разследването в четвъртък… Ъ? Трябва да си ми благодарен, момко — така ще имаш повече време да разбереш коя е била… Не е тукашна, сигурен ли си? — Буен смях от кухнята заглуши няколко думи, но всички чуха онова, което последва. — Господин Огъстин казваш? Ами няма как. Ще трябва да призовем и господин Огъстин.

Докато се връщаше на масата, доктор Бринли сякаш не забелязваше, че всички са се смълчали. Седна, като мърмореше недоволно. Но до лакътя му бе замръзнала госпожа Дай Робъртс, изцеждайки последните капки уиски от една бутилка — победоносният й поглед искреше, в очите й се четеше гордо тържество.

— Господин Огъстин ли? Какво са го хванали да прави, сър?

— Кого?

— Че, разбира се, онзи господин Огъстин!

Съдия-следователят се обърна и я изгледа внимателно:

— Твоят Дай нищо ли не ти е казал още?

— Не се е върнал у дома. Изпусна угощението и всичко. Просто не мога да разбера…

Така значи, Дай отново е потънал в земята. Дайови работи — само и само да не дава показания. Крие се като диво животно… Обикновено доктор Бринли съчувстваше на Дай, когато изчезваше — да си женен за такава жена! — но сега показанията му щяха да са много необходими за разследването и ставаше неудобно.

— Няма го Дай, а? — промърмори под нос.

— Думай, докторе! — помъчи се да измъкне нещо от него тя. Но той закова поглед в полупразната чаша.

— Жено! Така ли се налива вино?

— Трябва да отворя друга бутилка — отвърна му тя нетърпеливо. — Току-що казахте, че господин Огъстин…?

— Тогава донеси бутилката и я отвори — отсече неумолимо докторът.