Ричард Хюз
Лисица на тавана (60)

Глава 4

Според аналите на Лориенбург рядко е било разрешавано на някого да закусва в стаята — всички се явяваха на масата, дори нищо да не ядяха. Затова Мици беше истински благодарна, че няма нужда да слиза в трапезарията днес, когато я заливаха вълните на такова черно отчаяние, че едва ли щеше да успее да прикрие чувствата си.

Защото слепотата не е нещастие, което отминава като болката, или болест, от която ще оздравееш или ще умреш. Мици е млада и сляпа, ще е сляпа на средна възраст, ще е сляпа, когато остарее, сляпа ще умре. Ще е сляпа през целия си земен живот, само след гроба ще има очи да прогледне.

Животът — о, тази безкрайност! За момент почти й се дощя тозчас да умре, но нещо като удар през устата, досущ като истински удар с ръка, й попречи да произнесе греховното пожелание.

Защо Господ я наказа така? С какво го е заслужила? Когато почувства, че ослепява, не се ли помоли и със сетния дъх на душата си? Тогава защо Господ не откликна на молитвата й? Да беше я пожалил, щеше да го възхвалява до края на дните си и да сложи целия си живот като благодарствена жертва пред олтара му, щеше да отиде да лекува прокажени…

Защо Господ я наказа така? Защото е съгрешила ли? Но кой не греши? Да речем, че е била по-грешна от обикновените хора, едно от най-презрените му чада, но пък, от друга страна, няма грях без опрощение, а тя редовно ходеше на изповед, получаваше опрощение на греховете си. Дали пък опрощението на свещеника по някаква причина не е било резултатно? Сигурно! Защото справедливият Бог би трябвало да сметне за неопростени всички смъртни и нищожни грехове, които е извършила от невръстно бебе, за да я накаже с това.

„Всемилостиви Боже…“ Но по всичко личеше, че тя бе лишена от божията милост. „Света Богородице, не е било някой да потърси Твоята намеса и да не намери подкрепа.“ Но Божията майка не помогна на Мици.

Мици бе низвергната от Бога.

Безсмислените, хаотични реакции на зрителния нерв продължаваха неспирно.

По-добре да не беше се раждала! Да беше отпаднал от календара денят, в който се е родила и мракът на предшестващата нощ да се беше слял милостиво без намесата на деня с тъмнината на следващата, за да не беше идвала на света Мици — тази жива човешка душа, в която се вселяваше такава безкрайна, влудяваща тъмнина! За какво й бяха дали живот — за да е така нещастна, така измъчена?

За какво я е създал Господ на света, щом веднъж създал я, не може да й прости?

Но тя знаеше, че божията милост е само за истински покаялите се, без разкаянието на грешника опрощението е само думи, изтръгнали се от устата на свещеника, за да отлетят като дим.

И наистина ли Мици не се бе покайвала от сърце за греховете, изповядвани от устните? След като Той не й е простил, разумът казваше: „Сигурно е така“. И после отново и отново е приемала непокаяна Светото причастие и по този начин е поемала в себе си собственото си проклятие!

Внезапната мисъл за божието проклятие накара Мици да настръхне от ужас; защото в такъв случай слепотата беше само земно предвкусване на ужаса, който следваше. В такъв случай дори гробът нямаше да бъде за Мици „ложе на надеждата“, защото дъното му щеше да се разтвори под тежестта на греховете й, за да я изсипе направо в бездънния вечен огън на Ада…

О, колко кратко е това отлагане на наказанието, което наричаме земен живот, и как страшен е вечният гняв божи!

Мици беше млада и искрена, вярата й сляпа, а силата на въображението — ярка. Мъката й бе по-силна, отколкото деликатните човешки нерви могат да понесат — в такъв момент бедната човешка душица, хваната като в капан горе в пламтящата сграда, най-сетне прави неизбежния скок сред дима, през прозореца на шестия етаж.