Ричард Хюз
Лисица на тавана (26)

Глава 25

Още преди разследването Огъстин разбра, че отшелничеството в Нютън е отминала фаза в неговия живот. Оставаше натрапливата мисъл, че всеки човек е самотен остров, но копнежът за пълна самота се оказа преходен и отмина. Последва не по-малко завладяващият копнеж „да види свят“.

Поради войната Огъстин достигна пълнолетие, без кракът му да е стъпил на отсрещния бряг на Ламанша. И Кале не бе виждал. Но темпераментът не му позволяваше да върши нещата наполовина — ето как писа на Мери, че има намерение да отиде в Китай. Бил срещнал един човек, който действително тръгнал пеша за Китай, но едва стигнал до Техеран, войната избухнала и му попречила. Може би…

Мери отвърна с предложение: „Чудесно, но защо не отидеш първо в Германия?“. Можела да пише в Лориенбург… При което Дъглас забеляза: „Защо не в края на краищата, ако, разбира се, нямаш нищо против отдалечеността, защото Германия е много по-отдалечена от Китай?“.

Приятелите стояха сами след вечеря в огромната дневна, украсена с колони и облицована с ламперия, но здрачна и неприветлива. Тази вечер Дъглас напомняше малко повече старите времена; забравил за работата поне веднъж, той се беше изтегнал в дълбоко кресло, вдигнал нависоко дългите си крака, обути във велурени обувки, а дреболиите на горния рафт на бюфетчето до него подрънкваха, докато си даваше вид, че съчинява любовно писмо на съвременен гръцки. Огъстин погледна с надежда към него. В думите му имаше здрав разум — наистина Германия е особено „отдалечена“, в смисъл че е нещо съвсем различно.

По време на войната в съзнанието на Огъстин дълбоко се бе запечатало схващането за Германия като квинтесенция на „онези“, абсолютно зло, самата й почва беше отровена. След победата двете военновременни оси „ние“ и „те“ останаха да се въртят на празен ход. Но от това Германия не стана „обикновена“ — черната й магия не се разсея, а се превърна в бяла магия. Сега в очите на младите англичани като Огъстин черни изглеждаха собствената им страна и някогашните й съюзници, докато най-черната Германия се къпеше в тайнствена, свята светлина…

— Нова Германия? Хм… разбирам какво искаш да кажеш…

— Да-а-а! — проточи Дъглас, връщайки се към старото си оксфордско произношение. — Нова Германия! — Гласът му обикновено беше тих, свикнал бе да произнася подобни слова без следа от ирония. — Защото тя е наистина съвсем нова, нали? Кайзера го няма, мощта на пруската армия е сломена завинаги; със смачкването на този корав и ръбат пашкул се бе появила новата душа на Германия… благ и сияещ ангел, безпомощен сред циничните и виновни победители и все пак готов да ги научи на толкова много неща! Да-а-а — струва си посещението! Ваймарска Германия, пълна с верфеловци, томасмановци, айнщайновци, ернстолеровци — навсякъде гнездят чучулиги, цари демокрация и мир!

— Млъкни! — рече Огъстин и неспокойно се размърда. — И все пак ще взема да отида.

— Отивай, мило мое момче, отивай… — каза Дъглас разсеяно и даде вид, че отново се потапя в демотическото си писмо. Но всъщност се питаше на какво се дължаха тези нови фантастични представи за Германия, които „всички“ споделяха. Едва ли само на красноречието на Кейнз^[1]… или пък на благословената дума „Ваймар“, около която грееше ореолът на Еберт^[2], с няколко лъча от Гьоте и Шилер… освен това бе дошло и сепването от победата, спечелена тъкмо когато махалото бе стигнало до най-далечния колеблив край на абсурда… „Може би ако се взираш непрекъснато, докато окото внезапно се измори, всяка нарисувана в такива крещящи тонове картина, като военновременната представа за Германия, неизбежно приема противоположния оттенък.“ Освен това въображението на англичанина, което е конкретно, е склонно винаги да вижда на картата своята въображаема Утопия — а атласът стои отворен на Германия.

… Но във всеки случай след тази ужасна история е по-добре скъпият наивник да погледа нещо ново, макар да е чак в Китай.