Ричард Хюз
Лисица на тавана (67)

Глава 11

По запотения врат на сержанта бе полепнала трина и той си свали фуражката, за да се почеше по-добре. Какво чудесно студено време! Невидимият скреж падаше от ясното небе, лекичко боцкаше плешивото му теме и той за момент остана така, за да му се наслади, преди отново да нахлупи фуражката. Заснежените планини над Гармиш проблясваха на вечерното слънце — рано беше за истински голям сняг, но много му се щеше вече да е там горе, да покара ски в неделя! Еталер-Мандл над Оберамергау блестеше особено ярко.

„Няма мир за грешните“, казват, но по-скоро грешните не дават мира на полицията. Прекараха половината от този чудесен неделен следобед в претърсване на стопанство на американската дама — ровиха из копите сено, преобръщаха фуража в яслите, навираха се из таванските помещения с ябълките, катереха се и слизаха от житници, завираха се в купчините дърва (които падаха върху тях), пъхаха се под леглата на слугините (и те им удряха плесници), изпразваха шкафовете, чукаха по стените, а сега и проклетите им кучета се бяха промъкнали до пчелина и виеха в един глас. Господи, каква тупурдия! Все пак се чуваше как лейтенантът крещи на старата, задето се опитваше да телефонира, тая глупава стара гъска!

Когато гласът на свекърва й внезапно замлъкна, Хелене остави бавно слушалката. Значи това беше краят! Прекалено много бяха закъснели.

Днес не можеше да разбере хер Хитлер. На обяд изглеждаше по-добре след почивката — шегуваше се с малкия Егон, видът на смешния чичко, който беше навлякъл огромната синя хавлия на тати, му направи силно впечатление. После, когато детето легна да спи, Хитлер се разбесня, че колата на Бехщайнови не идва, но като му предложи да го прехвърлят тайно в Австрия, скрит в коша на мотора на водопроводчика (превозно средство, което беше по-малко вероятно да претърсят от голямата лимузина на Бехщайн), не пожела и да чуе. И тя започна да измисля най-различни планове как да го скрият в гората, в някоя горска хижа, за която полицията нямаше да се сети, но той все не искаше да чуе. Или тържествено с колата на Бехщайн, или никак.

Значи така и стана — никак.

Хитлер седеше горе замаян и отново мечтаеше за самоубийство, когато майка му влезе в стаята. Каза му, че е дошъл краят на света, а после взе от ръката му нещо… нещо, което той всъщност не искаше.

Жената, която влезе в стаята, беше Хелене, разбира се. А когато тя съобщи на Хитлер, че полицията най-сетне е тръгнала към тях, той очевидно изпадна в умопомрачение, все още завит в голямата синя хавлия, започна да се върти като пумпал в желанието си да извади револвера със здравата си ръка:

— Тези свини! Жив няма да ме хванат!

Тя посегна да грабне револвера, но макар само едната му ръка да беше свободна и да бе цял омотан в хавлията, за момент Хитлер продължи да се бори като обсебен от демони. И все пак това не беше истинска борба, защото, когато го пусна и му каза да не се държи глупаво, той се предаде и й позволи да вземе револвера. Като го обезоръжиха, безумието внезапно го напусна и осъзна коя е тя всъщност. Макар все още задъхан от борбата, той едва ли си даваше сметка какво е станало — изненада се, като видя, че тъкмо хубавата Хелене е леко разчорлена. После се отпусна на един стол, скри глава в дланите си и застена.

За да му създаде някакво занимание, тя настоя, докато все още има време, да си състави политическото завещание и щом Хитлер започна да дращи, тя без много шум пусна револвера на безопасно място в отвореното буре. Той потъна, без да остави следа в пухкавото брашно.

Тъкмо беше паднал мрак, когато се чу внезапният рев на мощни мотори, после скърцане на спирачки и зловещо скимтене на големи кучета. Хитлер се хвърли към прозореца; видя, че навън има камиони, два камиона, претъпкани със зелени мухи.

Хелене се промъкна тихо долу и каза на момичетата да вземат Егон при себе си в кухнята. Щом вратата на осветената кухня се затвори, тя пипнешком намери пътя до покрития с капак прозорец към улицата.

Междувременно полицаите заобиколиха къщата, всеки водеше по едно куче със себе си. Само един прозорец светеше горе, всичко друго тънеше в мрак — капаците на долния етаж бяха затворени. Сержантът прескочи стената и се примъкна до един прозорец с надеждата да надзърне оттам, стори му се, че има цепнатина и като запали фенерчето си, видя пред себе си чифт женски очи. Сепна се и дръпна каишката на кучето, което на свой ред стреснато излая. Тогава всички кучета лавнаха в един глас и скоро тихото село заприлича на кучкарник по време на хранене.

Щом млъкнаха, лейтенантът отново почука. Показа се самата фрау Ханфщенгл и той я последва нагоре по стълбите, като взе със себе си сержанта и още един човек. Тя отвори една врата и, о, боже, ето ти го негодника, издокаран като коледен мъдрец! Значи си е бил през цялото време тук в селото — без да се крие!

Когато офицерът му каза с доста виновен тон, че ще го арестуват за „държавна измяна“, Хитлер наистина се развихри. Защото при вида на трите румени лица, опулени насреща, съзнанието му се проясни. Почувства, че „Силата“ му се връща — гореше като пламък в костите му, надигаше се в гърлото, докато преля като младо вино от затворена бъчва. Освен това тази реч може би беше последният му патрон — нямаше никакво съмнение, че куршумът е вълшебен! Защото, както ставаше толкова често, нужно беше само да натиснеш подходящото копче, да дръпнеш подходящия лост… тези тримата трябваше да станат първите му последователи, щеше да тръгне отново към Мюнхен, да ги поведе!

„Не е в ред тоя дребосък, помисли си сержантът, но май няма да окаже съпротива… Mutter-Gottes^[1], какъв шум вдига! Като сойка е гласовит…“ За миг сержантът сякаш се намери заедно с Гретел в гората през юни и сойките пищяха.

И през ум не му мина да чуе какво казва „арестуваният“, защото полицаите сякаш имат памук в ушите. Веднъж арестуван, човекът става предмет и звуците, които издава, са само безсмислен шум, какъвто вдигат всякакви други неща — затръшнати врати, буйно шумящи реки, сойки…

Юни и Гретел в своята drindl^[2] с него в гората… в мислите си ръката на сержанта притисна силно Гретел, така че щеше да й се пръсне корсетът. Но точно в този момент потокът от звуци внезапно секна и арестуваният застана сякаш… пфуй, за бога, въпреки странните си одеяния (и доста наподобяваше някакво смешно жестикулиращо насекомо) заприлича на оратор, който очаква овациите. Едната му ръка бе все още вдигната във въздуха, сякаш се готвеше да изтръгне нови аргументи от мрака. При което сержантът пристъпи и го тупна рязко по увисналото рамо.

Нощта беше мразовита, а камионите открити, затова свалиха Хитлер долу, както си беше увит в хавлията (макар че отказа да вземе шапка); все така влачеше за единия край любимото английско одеяло на Пуци, като дете, което е играло на индианци (но забрави бича си). Тогава полицаите го заобиколиха и набързо го наблъскаха в първия камион, скочиха вътре след него и го откараха в затвора „Вайлхайм“.

Егон изтича навън и последното, което видя това полузаспало детенце, след като бледото лице на милия чичо Долф се скри, бе празната ръка, която безпомощно налагаше въздуха с въображаем камшик. Наистина толкова се виждаше, защото там имаше само струпани „предмети“, а те бяха по-големи от него.

Камионите напуснаха Уфинг, Хитлер бе така притиснат между онези, които го заловиха, че не можеше да мръдне и за момент почувства странно успокоение. Но когато осъзна факта, че е невероятно ограничен в движенията си, и то от предмети, и усети вечната си пълна безпомощност пред тези глухи влечуги, които предпочитаха да си запушат ушите, коремът му се сви внезапно, сякаш имаше колики. В яростта си се почувства като нападнат от пълзящи змии, макар това да бяха само гърчове, които пробягваха нагоре и надолу по тялото му, от главата до петите, неговите собствени непокорни мускули, които потръпваха по своя воля.

Но и това скоро премина и отново му премаля от умора. По дяволите тази жена, дето му взе револвера! Дори и тук не бе успял!

Дали Хитлер се е опитал отново да заговори в камиона? Кой го е било еня? Кой изобщо е забелязал? Защото един от тях носеше акордеона си и всички започнаха да пеят. Сержантът имаше чудесен баритон, а песента бе противно сладникава.