Ричард Хюз
Лисица на тавана (10)

Глава 9

Огъстин изчака до сутринта, но дъждовният облак се движеше на изток пред него през Кармартън и Брекън. Очистил още вечерта чак източните части на Уелс, облакът пристигна в Лондон (където беше Поли) далеч преди зазоряване. През целия този мокър вторник на лондончани им се струваше, че всеки миг ще загърми, макар и да нямаше гръмотевици.

На площад Итън, срещу дома на Поли, имаше висока къща, край която тя винаги минаваше бавно и с очевидно страхопочитание. Принадлежеше на лейди Силвия Давънант, но Поли я наричаше „Къщата на Джейни“. Този ден през прозореца на всекидневната на горния етаж чадърите долу на улицата изглеждаха като движещи се гъби (така си мислеше Силвия Давънант), а покривите на колите като особени, лъскави, също така забързани охлюви, които си пробиваха път сред гъбите.

Добра метафора, каза си лейди Силвия. Защото и гъбите, и охлювите обичат дъжда, самата мисъл за тях извиква усещане за влага — но не, лоша метафора е, защото гъбите никога не се движат, а и охлювите не тичат. И все пак какво друго става при дъжд? Ами, боите потичат… довърши доста несвързано мисълта си тя.

С усилие насочи отново вниманието си върху застаналата наблизо Джейни. Защото това беше „Часът“ на мъничката Джейни, нейният час във всекидневната при леля й — между вечерята и лягането. Джейни стоеше долепила носле до прозореца и така го замъгляваше с дъха си, че почти нищо не можеше да се види през него.

— Миличка — попита лейди Силвия весело, — според теб на какво приличат чадърите долу?

— На чадъри — отвърна нехайно Джейни. — Лелко, защо вали?

— Миличка! Знаеш, че не обичам да ми викаш „лелко“, сякаш съм стара. Защо не ме наричаш просто „Силвия“? Не ти ли харесва името ми?

— Та ти си стара — рече Джейни. — А пък Силва е едно момиче от парка… Викам й „Слива“.

— Миличка!

Джейни отдръпна лицето си на три-четири сантиметра от запотеното стъкло, изплези езиче и изблиза върху него хубава, кръгла шпионка.

— Гледай! — викна тя, сочейки през клоните на дърветата към внезапно появилата се светлина в един висок прозорец в най-отдалечената част на площада. — Ха! Поли-Боли пак си ляга СТО ЧАСА ПРЕДИ МЕН! — изкрещя тя. — Поли-Боли-Голи! Поолиибоолиигоолии!

Крясъкът нямаше как да стигне до другата страна на широкия площад, но едва не спука тъпанчето на лелята; наистина невероятно как подобен звук може да излезе от такова мъничко телце!

— Миличка, моля те! А коя е тази Поли?

— О, просто едно дете, понякога идва в парка… сополиво бебче — Джейни спря за момент, погледна към часовника, помисли и добави с явно усилие. — Басирам се, че се напикава в леглото.

Хвърли кос поглед към леля си. От „Часа“ оставаха още двайсет минути, но дамата вече отиваше към другия край на стаята, за да позвъни на гувернантката. „Дъртуша!“, помисли си Джейни, която искаше да чуе още една глава от книгата.

Джейни беше само дете (при това резултат на неволна грешка). Бяха я тръснали на леля й Силвия за няколко безкрайни и за двете, месеца, докато родителите й се разведат.