Ричард Хюз
Лисица на тавана (87)

Глава 31

След като обикаля безцелно няколко часа из гората, Огъстин внезапно се намери на открито. Тук всичко изглеждаше непознато. Под дърветата слънцето не се виждаше и той нямаше представа за посоката, която бе хванал: може да е вървял в кръг, така че „у дома“ да е на две крачки, или на петнайсет километра. Не видя нищо познато.

Огъстин се почувства уморен до смърт. Обикновено можеше да извърви и петдесет километра, без да се измори, но днес състоянието на нервите създаде в мускулите му безброй мънички вътрешни напрежения, и те се бяха борили помежду си до пълно изтощение — всичко го болеше.

След полумрака на гората Огъстин излезе в края на това ослепителнобяло снежно поле, та трябваше да заслони очите си с ръка, докато огледа местността, за да открие някого, който да му посочи пътя. За късмет недалече имаше стопанство и към Огъстин енергично вървеше мъж на средна възраст — едър, облечен като заможен селянин. Огъстин се затича да му пресече пътя, човекът го забеляза и спря да изчака.

Когато селянинът видя този чужденец и джентълмен, който се спускаше през снега към него и очевидно се бе загубил, три чувства го накараха да го покани: любопитство, съчувствие и гордостта от своя дом. Огъстин беше прекалено изтощен да откаже и във всеки случай копнееше да поседне. Последва домакина, без да се оглежда — този път съвсем не му беше до любопитство. Искаше само да поседи известно време.

Заведоха го в дневната, където стените бяха украсени с гора от еленови рога и там го нагостиха с торта, напоена с ром, но той с мъка преглъщаше. После му дадоха щедра порция домашна сливова и от това изведнъж се почувства по-добре.

Най-сетне Огъстин започна да се оглежда наоколо. Имаше стотици еленови и други рога… Ловни трофеи ли бяха, украса, или пък на тях можеше да си окачиш шапката (или по-скоро стотиците шапки)? Вместо куче, пред камината имаше килимче — всъщност нямаше и камина, а самото килимче някога е било куче! Каква наредба… наведе се и почеса килимчето зад ушите (предложиха да му напълнят отново чашата, но той твърдо отказа — ей богу, сливовата им беше силничка!).

Сред рогата оставаше малко място и там висяха резбовани разпятия или резбовани часовници с кукувички; имаше и два ужасни маслени портрета, които стреснаха Огъстин, защото въпреки бакенбардите си възрастният селянин приличаше толкова много — този мил сто и петдесеткилограмов чичко — на майка си като булка.

Отново се опитаха да му напълнят чашата и отново им отказа.

Междувременно разпитът продължаваше. Всичко ставаше много любезно и тактично и трябваше да се отговаря внимателно. Изглежда, силно се развълнуваха, когато разбраха, че е англичанин и поискаха да знаят всичко, което би могъл да им разкаже за крал Джордж.

Преди Огъстин да успее да разбере какво става, започнаха да го развеждат из къщата. Не беше виждал толкова претъпкан с вещи дом. Спалня след спалня с по три-четири легла във всяка, всяко от тях с по три-четири дюшека и отгоре допълнително натрупани всевъзможни други неща, така че човек не би могъл да спи на тях. Гардеробите преливаха от дрехи и отгоре имаше картонени кутии, а всичко това трябваше да се свали, разгъне и покаже. Бяха събирали зестра след зестра — поне в течение на три поколения, доколкото можа да разбере. Нищо не се използваше — беше като имане, като злато в банката. Но стъпващите на пръсти притежатели сияеха… тези хора поне несъмнено знаеха какво искат — и го имаха! В гърдите му се надигна съжаление, но той го преглътна!

Казаха на Огъстин, че наблизо е Дунава, а също и железопътната линия — но бе доста далече от Лориенбург. Гарата била на три километра и наближавало време за влака, но все пак настояваха да види кравите — само кравите — преди да си тръгне.

Вратата срещу гостната водеше от преддверието право в обора (значи трябваше да види и конете). По-нататък беше разположена кочината (видя и прасетата), а най-накрая стигнаха до кравите — безброй редици от крави, всичките бяло червеникави. (А какви крави има крал Джордж в Сандрингам? — Откъде, за бога, да знае!) Но кравите в Сандрингам в никакъв случай не бяха по-хубави от тези, нещо повече, при вида на всичките си великолепни крави селянинът едва не литна от радост и Огъстин неволно се заинтересува от тях. Един ратай току-що беше докарал теленцата да сучат — Огъстин трябваше да види как малките глупавички сукалчета сучат не само от своята майка, но и от всички други и как кротко другите майки ги изритват настрана.

Тъкмо когато си тръгваха, една от кравите вдигна глава и подвикна след Огъстин:

— Просто не си знаеш късмета!

Обърна се изненадан, но беше сбъркал, там имаше само една крава.

Гостуването му повлия добре, но докато бързаше, отново усети пристъпите на меланхолията, сякаш го бе налегнала морска болест. В такива случаи цветовете избледняваха и краката му почти отказваха да се движат.

Дори в най-добрия случай онова, което го заобикаляше в Германия, никога не му се бе струвало съвсем „действително“ — и в най-дребните имаше нещо чуждо, като в цветен албум. Самият сняг, по който вървеше, беше различен от английския. Онези далечни гори бяха оцветени във „викторианско“ зелено — цвят, подходящ по-скоро за завеси от дамаска, отколкото за дървета; очертанията на гората се открояваха ясно (извън тях нямаше отделни дървета) и все пак бяха безформени, защото произволните им граници като че нямаха никаква връзка с природата или с особеностите на терена. По този начин в пейзажа наоколо (в неговите очи) нямаше нищо от красотата, присъща на почти всеки английски пейзаж (в неговите очи).

Огъстин често подминаваше крайпътни параклиси, дори всяко стопанство имаше своя кукленски параклис навън, с миниатюрна камбанарийка и свод с големината на ракла. Взети заедно и наред с черквите, те създаваха доста страховита картина… Често параклисчетата бяха единствените постройки извън стопанството, ако не се смяташе някоя дъсчена платформа върху ябълково дърво — за стрелба по лисици.

В действителност едва ли можеха да се нарекат „стопанства“ (защото, разбира се, едно стопанство се състои от струпани едно до друго големи краварници и плевни, и къщичка, сгушена в средата, нали? А тези все приличаха на „къщи“, защото животните живееха вътре, на приземния етаж).

След като пейзажът в различните страни е толкова различен, това вероятно се дължи много малко на природата; природата е само платното, а пейзажът — автопортрет, рисуван от хората, които обитават местността. Но не, почакай! Всъщност по-скоро е рисуван от хората, които са живели там, защото рисуването на пейзажа изостава винаги поне с едно поколение (също както онези портрети, които висяха на стената в гостната). Това беше Огъстиновата „Нова“ Германия, но пейзажът тук оставаше непроменен от времето на кайзера или дори от по-рано, докато хората…

В този момент Огъстин се закова на място, защото се сети нещо — нещо толкова очевидно, че защо, за бога, не му беше хрумнало по-рано? И хората бяха тук отпреди войната. За да изгради нова постройка, историята използва вече употребяван дървен материал както онези нескопосни следвоенни кокошарници, които хората сковаваха от войнишки бараки и стари сандъци за муниции, целите изписани с „В. М.“ (инициалите на военното министерство) и накичени със странни обковки; щеше да се отвори много работа, ако трябваше да ги свалят. И хората, от които е изградена Нова Германия са едновремешните хора — от тях се е състояла, преди да разрушат сградата, и тях са изтръгнали от развалините й… но биваше ли да се каже, че Нова Германия е „изградена“? Не! Сега-засега те напомняха по-скоро врани, които кръжат в небето, защото дървото с гнездата им е съборено. Един ден ще се настанят…

Когато Огъстин най-сетне стигна до заледеното корито на реката, с изненада установи, че наоколо няма сняг. Вместо това видя лед, вятърът го беше струпал по пътя на неугледни купчини, като счупени стъкла от прозорци, по нивите беше разпръснат пак като изпочупени стъкла. Около дънера на всяко крайпътно дърво имаше нещо като кръгла масичка от лед, висока около метър; тук човек можеше да си устрои пикник…

Когато се отби в селската Gasthoff^[1] да пийне нещо (въпреки всичко, стигна бързо), обясниха му, че преди седмица Дунав замръзнал. Спряна от преградата, създадена от собствения й ледоход, реката наводнила равнината и водата започнала да замръзва отново, като езеро. Но после под напора на прииждащата вода ледената преграда се разкъсала, нивото спаднало, изоставяйки новия лед, който останал да виси без опора и се начупил. Сега на големи блокове, отломки и парченца той лежеше на километри наоколо и блестеше на слънцето, само ледените „масички“ около дърветата свидетелстваха за височината на разлива.

В средата на селото, на пазара, с дърветата бе станало някакво чудо. Защото по клоните и клонките им бяха покарали бели ледени пера, които искряха на слънцето — приличаха на отрупани с пролетен цвят череши — и при всеки полъх на слабия бриз подрънкваха като звънчета.

Пътят към гарата минаваше покрай самата река. Дори и сега тя не беше замръзнала навсякъде — тук-таме, където течението бе най-силно, все още се виждаха петна тъмносива вода; тя димеше на слънцето и самотният лебед, който плаваше неуморно там, оставаше наполовина скрит от изпаренията. Другаде ледът бе замръзнал на купчини. Реката изглеждаше буйна, но абсолютно неподвижна. Огромните ледени блокове се бяха блъскали, катерили един върху друг като разгонени слонове, а после бяха замръзнали на огромни купчини, или пък бяха се образували водовъртежи, преди да застине водата и повърхността бе нагъната като Китайско море. Нито един блок не бе останал на мястото, където е замръзнал, всеки изглеждаше цял, завършен за себе си, но някак не намясто, сякаш частите на мозайка бяха налепени надве-натри, както падне, така че никой вече не можеше да я подреди.

Каква бъркотия! Макар че реката бе застинала неподвижно, тя криеше такава страховита мощ, че човек се плашеше: силата, сътворила всичко това — издигнала нависоко във въздуха блокове, тежащи стотици тонове, и другата, която щеше да се отприщи, когато се стопят. Щом се стопеше, този лед щеше да се понесе с грохот надолу по реката, да смели на късчета всичко по пътя си. Колкото по-дълго човек наблюдаваше това безмълвие, толкова по-силно ставаше чувството на панически страх… Огъстин мразеше Германия, сега искаше едно — да се махне колкото може по-скоро.

Щом се върне, веднага ще отиде право при Валтер и ще му каже с две думи, че трябва да се ожени за Мици, а после — право при Мици и… няма да приема никакъв отказ. Защото не можеше да я остави тук, вече не мислеше за себе си, а само за нея — трябваше да я спаси, да я отведе в Англия (и да направи от нея благоразумна англичанка, като другите).

Щом влакът спря, Огъстин скочи от него. Втурна се нагоре по стръмното. Все още задъхан, потърси веднага Валтер. Но барона (както му казаха) го нямаше. Огъстин затропа яростно с крак, всяка минутка закъснение беше непоносима! Кога ще се върне? Баронът и баронесата ще се върнат най-рано утре… сигурно господинът знае, че днес отвеждат младата баронеса в манастир? Бяха тръгнали по обяд. Не, тя, разбира се, няма да се върне с тях. Но младият барон ще е тук за вечеря; господата ще вечерят сами, добър апетит!

Значи това бе краят! Протестантското възпитание подсказваше на Огъстин, че веднъж погълнал някого, манастирът никога няма да го пусне…

Докато хвърляше нещата си в старата пътна чанта, останала от баща му, почти не виждаше какво прави, приличаше повече на боксьор, който тренира, отколкото на младеж, който си събира багажа.

Къде да отиде сега? Където и да е, където и да е, където и да е! През граница, в която да е страна, в най-близката! Но когато се приближи отново към гардероба, чантата му подвикна:

— Не си знаеш късмета!

Огъстин се обърна изненадан; но бе сбъркал, там имаше само една чанта.