Ричард Хюз
Лисица на тавана (3)

Глава 2

Младежът се казваше Огъстин (името на кучето все забравям).

Кожата му беше грубовата и бяла, каквато често имат хората с рижа коса като неговата, чип, леко луничав нос, широко умно чело. На младото, обикновено безгрижно лице, вече започваха да се проявяват първите следи от шока и той стоя цяла минута като истукан във влажната си мушама, втренчен в познатите стени на топлото, уютно помещение, сякаш ги виждаше с нови очи. Сетне разширените зеници се спряха смаяно на пушката на прадядо му, все едно че я виждаха за първи път. Красивата двуцевка, инкрустирана със сребро, с петлета и синьо-черни цеви, изтънели като хартия от стрелбата, стоеше на почетно място във висок шкаф със стъклена вратичка, който беше основната мебел в помещението. Зад нея, на вътрешната стена на витрината беше закачена стара фотография на нисък космат мъж, застанал точно с тази пушка, а до него двамата му горски пазачи — не по-малко космати и с ловни шапки. Снимката беше избеляла, кафеникавожълта, и сега, когато несвестният поглед на Огъстин се спря на нея, неясните фигури започнаха да изпъкват и растат — сякаш искаха да му дадат съвет. В този миг погледът му обхвана и всички любими пушки, наредени в големия стъклен оръжеен шкаф, имаше от всякакъв калибър — от винтовките за стрелба по врани до детската „Пурди“ и огромната ловджийска пушка, подредени около ветерана досущ като съветници.

Той отмести поглед. В ъгъла беше неговата колекция от въдици. Солидните им дръжки бяха мушнати в пропукана китайска ваза като стрели в колчан, но сега имаше чувството, че тъничките им върхове потрепват като пипалца — неговите собствени пипалца. Над тях върху олющената стена се хилеха, поставени в рамки, глави на видри. Тънка струя пара от неизменно пълния с гореща вода метален чайник върху кръглата печка с кокс, сякаш настойчиво подканяше кафявото порцеланово чайниче, сложено на полицата над него заедно с хляба, ножа и буркана с мармалад. С две думи пушките и въдиците на Огъстин, дори покъщнината, чайникът и хлябът внезапно се бяха превърнали в „негови“ пипала. Сякаш той и любимата му оръжейна стая се бяха слели в една жива плът. Сякаш в момента „той“ не се ограничаваше в собствената си кожа — беше излязъл от нея и четирите стени бяха външната му обвивка. Едва извън тези стени започваше враждебният, чуждият „свят“.

Всичко премина за секунди и Огъстин мислено се отърси от това усещане, съзнавайки, че състоянието му не е съвсем нормално и едновременно си спомни за мъртвото късче чужд свят, което внесе вътре и все още беше на рамото му.

Стар готически прозорец подсказваше, че някога тук е бил домашният параклис и все пак не можеше да си позволи да остави мъртвото дете.

В средата на стаята сега имаше кръгла дъбова маса, но под трохите от закуската, под следите от смазка — там, където години наред бяха чистили върху нея пушки, и под следите от кръв — там, където бяха оставяли убития дивеч, все още личаха избелели петна от мастило, размазани надписи и издълбано с нож — остатък от времето, когато е била в класната стая. Докато приближаваше към нея, за да остави пушките, в очите му се набиха собствените му инициали, сякаш изскочили от тъмното дърво — О. Л. П. Х., надупчени с острието на пергела му и оцветени (както си спомни той) в една отдавнашна сънлива утрин в класната стая по примера на Хенри, неговия богоподобен по-голям братовчед. Защото, макар и да не беше домът на неговото детство, Огъстин бе прекарал в къщата голяма част от него; от най-ранна възраст двамата братя на дядо му го канеха на продължителни гостувания, най-вече за да прави компания на Хенри… аха, ето сред петната изскочиха и инициалите на Хенри — Х. П. Х. (разбира се, изписани десет пъти по-изящно от неговите).

А малката „Пурди“ зад стъклото (за момент тя изпъкна сред съседите си като нарисувана) беше първата пушка на Хенри. Когато стана малка за Хенри, тя премина у Огъстин, за да се научи и той да стреля. Разбира се, това беше преди 1914 г. — в безметежните дни преди войната, когато двамата старци все още бяха живи и наследникът бе Хенри.

Все така понесъл малкото телце, Огъстин се приближи до телефона, окачен зад вратата. Беше странен апарат, очевидно правен по поръчка. Гъвкаво свързаните му слушалки бяха две — по една от всяка страна, за да може човек да си служи с едното или с другото ухо в зависимост от това кое е глухо; беше толкова стар, че имаше ръчка. Огъстин завъртя ръчката и поиска полицията, говореше в апарата безизразно, но много ясно, както е привично за усамотил се по свой избор и желание човек, който предпочита да използва гласа си колкото може по-рядко и за колкото може по-кратко време.

После от апарата се чу отговор. В крайна сметка се оказа, че сержантът ще дойде вечерта с велосипеда си да огледа трупа, но е съмнително дали ще намери сега линейка, а пък ще го откара по някое време сутринта. За тази нощ трябваше да остане там, където си беше.

Когато най-сетне (в отдалеченото и полутъмно помещение, обзаведено тежко и изискано — където никога не влизаше) Огъстин свали от рамото си малкото телце, установи, че то се е вдървило. Вече не беше „дете“, а само труп. Меките му очертания запазваха точната форма на Огъстиновото рамо, където беше висяло превито на две и така се беше вдървило — като негов отпечатък. Ако (опазил бог) го вземеше пак, извивката щеше да съвпадне.

Огъстин беше съвсем сам с него в огромната празна къща. Остави го скупчено там в гостната, върху големия, покрит с калъф диван и забърза през смълчания каменен хол да измие тръпнещите си ръце.