Метаданни
Данни
- Серия
- Съдба човешка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fox in the Attic, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Хюз
Заглавие: Лисица на тавана
Преводач: Цветан Петков
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30.VІІІ.1986
Редактор: Иванка Савова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Художник: Текла Алексиева
Коректор: Стоянка Кръстева; Жанета Желязкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7421
История
- — Добавяне
Глава 19
Франц надникна в стаята на сестра си, защото и той с течение на времето се почувства неловко заради решението, което бяха взели. И Франц не можеше да не мисли за Мици.
Но нали той поне знаеше, че неговите подбуди са били най-благородни? Защото суровият му дълг изискваше да остави ръцете си свободни, раменете си необременени, за да могат да поемат всеки друг товар, който Германия му възложи да носи (така го бе научил Волф). Всеки син или дъщеря на Германия трябваше в тези дни на отчаяние да се посвети изцяло на нея. А какво би могло да направи едно сляпо момиче за Германия на дело, освен да се постарае да не пречи на онези, които действат, да се отстрани от пътя им? Също като Агамемнон в Авлида Франц бе призван да пожертва най-близкото и най-скъпо същество пред олтара на Родината… И от негова страна това несъмнено беше много благородна постъпка.
Добре… но дали самата Мици щеше да види нещата по този начин, ако той не й обяснеше нищо? Трябваше най-малкото да поговори със сестра си; затова отиде в стаята й — но намери там чичо си.
Чичо Ото четеше на Мици, при това четеше нещо от онези анемични, разлагащи душата безсмислици, в които един добър германец повече не можеше да вярва… Да, но Мици, разбира се, от сега нататък… Франц почувства остра болка, като разбра колко са чужди вече един на друг, той и най-милата му сестра.
Докривя му и се измъкна, без да ги прекъсне; отиде горе на тавана. Защото в основата на новото му чувство на вина пред Мици стоеше несъмнено това, че се готвеше да я пожертва за „Делото“, но това Дело (макар и да не искаше да си го признае) беше фактически в пълен застой. Нищо не бяха направили след случая Ратенау (преди повече от година). Мистичната им цел — Хаоса — изглеждаше сега много по-далечна от всякога. Даже след загадъчните петъчни събития в Мюнхен позициите на Ваймар бяха станали само по-силни. Междувременно безбройните бойци стояха… бездейни. Керн, предишният им водач, беше мъртъв, а Фишер — дори този благороден млад Соломон лежеше в затвора, малодушните се бяха присъединили към нацистите и така всъщност само Волф можеше да ги води, а през всички тези месеци Волф…
— Волф! — Франц спря, опитвайки се да свикне с мрака. — Волф, къде си? Искам да поприказваме.
Завит в кожите си, отшелникът се бе сгушил до отворения тавански прозорец, загледан в яркото безкрайно небе. Волф бе на годините на Франц, но изглеждаше още по-млад, защото присъщата за фанатика склонност към морална неуравновесеност запазваше съвсем незасегната вродената му непорочност — или дори на пръв поглед засилваше младежката му привлекателност.
Най-сетне алпийското въже на Волф беше отново размотано — прекарваше го през пръстите си като броеница. Далеч отдолу, откъм двора, долиташе гласът на англичанина (с британското си нахалство командваше германски деца! Но не му оставаше много време…).
Неохотно, с унесен пророчески поглед в раздалечените си сини очи Волф се обърна с гръб към светлината. От цял час и повече мечтаеше как ще убие Мици и естествено не изпитваше желание да се върне на земята. Но трябваше, защото… Божичко, какво говореше доброто момче (това бе нещо ново — да го критикува този честен дребосък)?
— Волф, наистина трябва да ме чуеш! Искам да кажа, не трябва ли ти… е, всъщност не е ли крайно време ние… Слушай, защо не излезеш вече оттук и не ни поведеш? — Волф мълчеше, втренчил поглед в него. — Поне тогава всички ще загинем славно като Керн и Фишер — добави неубедително Франц. — Но от Ратенау досега…
Великият Ратенау — стожерът (както си мислеха те), без който цялата омразна постройка щеше да рухне. Геният на Ваймар! Валтер Ратенау беше евреин и бе подписал договор с болшевиките, но не затова го убиха — то нямаше никакво значение за Керн и Волф и за техните съмишленици убийци, защото те не бяха ограничени буржоа и нацисти, от които знаеш какво да очакваш. Не без всякакви предубеждения, както могат да си позволят само истински фанатици, те четяха с все по-дълбоко възхищение всичките му книги, вслушваха се във всяка негова дума, докато най-накрая стигнаха до мистичното убеждение, че това най-сетне е единствената напълно достойна изкупителна жертва за Германия, която Съдбата трябваше да приеме. Едва когато най-сетне разбраха, че почти са обикнали Ратенау, дойде окончателната, категорична заповед да го убият.
Волф си наложи да отговори:
— Франц! Не ми ли вярваш вече?
— Да, разбира се, Волф, но…
— Да не искаш да кажеш, че бягам от дълга си?
— Не, разбира се, не! Но…
— Тогава не можеш ли да ми повярваш, че сам ще преценя кога е време да действам?
И все пак думите на Волф прозвучаха фалшиво дори в собствените му уши, защото какви глупости говореха и двамата! Никога нямаше да излезе оттук. Знаеше го. Не можеше да го каже на единствения си останал последовател, но Волф нямаше кого да поведе! Всичко е kaput… след Ратенау. Сега, когато Керн и Фишер (главните радетели за жертвоприношението) бяха паднали в боя за изоставената кула на Саалекския замък, цялата Благородна армия от мъченици се бе обърнала в бягство. „Стожерът, без който цялата омразна постройка щеше да рухне?“ Но тя не рухна, а всенародният ужас и отвращение заразиха дори собствените им редове и сега Волф нямаше нито един приятел или последовател в цяла Германия, освен глупавия Франц.
— Волф, ти трябва да се измъкнеш, тук ще изгниеш! Стотици герои те зоват.
Но Волф се усмихна с чувство на превъзходство. Сега имаше да мисли за по-възвишени неща. Само да знаеше Франц! И в края на краищата как да поиска да си тръгне, дори и да можеше? След цяла година, прекарана тук, стана част от самите греди на тавана (като израз на това единение сега завърза въжето си на една от тях). Виж! Както костите, за които пророкувал Езекиил, тези греди се покриха с плът, с кожа и това бе неговата плът и кожа (нежно, с обич Волф прокара пръст по следите от буболечки върху дебелия слой прах). Скоро щеше да вдъхне живот на изсъхналите греди и тогава таванът щеше да заживее…
Макар че бяха прекалено много, за да ги съживи всичките, достатъчно бе да съживи своя ъгъл, своята купчина кожи… Наистина още по-добре беше да има нещо съвсем затворено — да речем някакъв сандък, в който да легне. Трябваше да поиска от Франц…
— Волф!!! ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ!
Франц изглеждаше така забавен в невежеството и безсилното си раздразнение, че Волф се разсмя. Този тъпак съвсем не знае какъв последен подвиг в името на Германия се готвеше да извърши Волф и това го правеше още по-смешен. Така смешен, че Волф щеше да се пукне от смях… за малко да разкаже всичко на Франц, само за да види как ще го приеме.
Най-сетне Франц си тръгна почти разплакан. Но още преди това Волф забрави за него, върна се към мечтите си да унищожи онези двамата.
Всъщност няма да го направи, докато спят — не, ще ги убие, когато са заедно, и то така, че да разберат. Някой ден ще излязат на разходка в гората, той ще ги издебне. Ще ги следва, като се крие зад дърветата. Най-сетне, дълбоко в гората, където няма кой да им дойде на помощ, те ще започнат да подозират, че става нещо, но няма да могат да го видят. Ще обикаля около им като примка, която се затяга. Страх ще ги обземе — ще се прегърнат здраво, а той, скрит наблизо, ще им се подиграва. В края на краищата ще излезе пред тях бавно и ще ги убие, ще ги зарови дълбоко в снега, където никой няма да ги открие до пролетта.
Косата на Мици… кръв тече по изящното й злато, снегът поаленява…
Кръвта на Мици, която блика на цели потоци, езера от кръв, топла и прекрасна! Морета от кръв…
Виж! От самия слънчев диск се спуска въже от съсирена кръв — ревниво жадуващо да се съедини с моретата.
Сред фонтан от кръв като топка, подскачаща върху водна струя, устремената нагоре душа на Волф се издигаше към небето — високо в безкрайната синева… но после нещо се впи в нея! С криле на прилеп, черно, нещо впи зъби в нея, разкъса я.
Гнусното нападение дойде така внезапно, че душата на Волф не намери време да се върне в тялото му, остана там горе, спипаха я гола — дух, с дух в противно сатанинско единение. Отчаяние! Падаше надолу със страшна сила, гърчеше се… о, агония, агония. Чернилка, навсякъде черно, шум… болка, навсякъде болка, невероятна болка!
„ГНУСЯ СЕ ОТ УДУШЕНИТЕ…“
От слепоочията му се лееше пот, зъбите му прехапаха езика.