Ричард Хюз
Лисица на тавана (37)

Глава 8

За вечеря ядоха глиган на скара (имаше вкус по-скоро на младо телешко, отколкото на свинско) със сметана и желе от червени боровинки. Сервираха още и спагети и пушено сирене. Пиха светло тиролско вино, леко на вкус, но иначе доста силно. За Огъстин всичко беше чудесно; помисли си, че тук не проличава особено „гладуваща“ Германия.

Научи, че Франц (младият скиор) убил глигана, който опустошавал горите им, макар бог знае отде се бе появил, защото се предполагало, че по тези места вече са изчезнали. Барон Франц, бившият съученик на Лотар, Мериният „десетгодишен конопенорус Франц“ беше вече двадесетгодишен младеж. Бе силно рус, по-дребен от баща си, но със същите енергични движения. С Огъстин се държеше може би малко прекалено официално, като се има предвид, че и двамата бяха младежи, но в покой лицето му придобиваше леко презрително изражение, което напълно отсъстваше у бащата, това подразни Огъстин — толкова млад и неопитен човек бе Франц, поне с три години по-малък от него.

Единственият друг мъж на масата беше онзи невзрачен бивш офицер с изкуствения крак — братът на Валтер. Той изгълта набързо яденето си, ръкува се с всички, мърморейки, че „имал работа“, и изчезна. Огъстин го кръсти „Челтнам“^[1] и повече не помисли за него, затова пропусна бързата размяна на многозначителни погледи между чичо и племенник, почти недоловимото свиване на рамене и поклащане на глава от страна на Франц.

Разговорът по време на вечерята представляваше почти изцяло монолог на Валтер. Майката и най-голямата дъщеря (предполагаше се, че по-малките деца са вече в леглото) почти не се обадиха. Когато ги представяха, Огъстин не можа да чуе името на момичето, а и никой след това не се обърна към нея по име, затова не знаеше как да я нарича в мислите си, но установи, че все по-често поглежда скришом нататък. И през ум не му мина да я сметне за „красива“, но лицето й излъчваше безметежно спокойствие, което обещаваше интересни дълбочини. Почти не вдигна очи, не я видя дори веднъж да погледне към него, но вече предполагаше, че може би щеше да се окаже много по-симпатична от наперения си брат, стига да се поотпусне.

Изглеждаше така, сякаш всеки миг се готви да заговори, извитата й горна устна оставаше леко повдигната и дори по едно време забеляза как устните й се раздвижват, но се оказа, че това е мълчалив разговор със себе си или пък с някоя приятелка. Всъщност тя „отсъстваше“, като че съвсем беше изключила онова, което ставаше наоколо. Може би се беше наслушала на безкрайните истории, които разказваше баща й.

Валтер започна речта си с поднасянето на супата, като попита колко места имат социалистите в новия британски парламент, избран миналата зима. Тъй като невинаги си затваряше добре ушите за онова, което се говореше в Мелтън, Огъстин имаше смътна представа, че социалистите временно са надминали либералите, които едва ли не ги бяха откърмили, но нищо повече не знаеше. Опита се да каже, без да изглежда съвсем невъзпитан, че не знае, нито пък се е интересувал; това съвсем не му влизало в работата.

Валтер просто не можа да повярва:

— О! Водачът им, онзи Макдоналд, е лежал в затвора, нали? Как можете да му имате доверие? Англия трябва да си вземе поука от онова, което стана тук!

И разказът започна.

Преди пет години, през нощта на 7 ноември 1918 г., почти точно на годишнината от края на войната Валтер и други членове на Баварския парламент се срещнали в затъмнения Парк Хотел. Бавария вече била въвела, волю-неволю, някои конституционни промени (например формална отговорност на кралското правителство пред парламента) като жест към онзи американец, Уилсън, та споменатите законодатели се били събрали да обсъдят мерките, които трябвало да предприемат в най-близко време. Присъствали повечето депутати на Центристката партия, нямало ги само онези, които били в армията и болните от грип.

Обсъждали и предстоящата демобилизация. Но както изглеждало, всичко вече било уредено в подробности, плановете били готови и хората щели направо да постъпят на работа, както уверил събралите се приятелят му Хайнрих фон Аретин. При преминаването към мирновременно производство промишлеността щяла да се нуждае от колкото се може повече работна ръка. Но някой (както каза Валтер) между другото споменал за митинга на социалистите, който се провеждал точно по същото време на стадиона „Терезиенвизе“… щял да говори Айснер, демагогът от Берлин… и Гансдорфер, слепият селянин… „Hetzpropaganda“^[2]. Но и това като че било уредено, полицията била спокойна, и Ауер (един от ръководителите на социалистите) ги бил уверил, че няма да има никакви безредици. Всъщност само Аретин изглеждал съвсем леко разтревожен.

— Колко малко познавахме по това време тези безскрупулни социалисти! — заяви Валтер многозначително. — Разбира се, знаете какво стана?

— Какво стана? — попита Огъстин наполовина от любезност, наполовина от любопитство. За него, решил изобщо да не забелязва как се развива политическият живот, събитията от 1918 г. бяха едва ли не отпреди векове, изгубили се в мъглявините на миналото, но дори и сега Валтер не можеше спокойно да произнесе името Айснер — подстрекателя от Берлин, животното Айснер, с проскубана брада и провиснала черна широкопола шапка — като изпаднал учител по пиано… настъпил в града тази нощ, начело на камионите, претъпкани с всички мюнхенски хулигани! Това, разбира се, била работа на червените…

— На Одеонсплац ми разкъсаха униформата, имах късмет да се прибера невредим у дома с взет назаем цивилен костюм, разбирате ли! И милият стар крал, да го измъкнат от леглото му; Бавария трябвало да стане република, след хиляда години управление на династията Вителсбах! И Ай… онзи Курт Ай… Айснер, с неговия кабинет, тази еврейска банда от Галиция, все лунатици, улични метачи, престъпници, юди…

Когато стигна до смайващата заключителна част на своята реч, Валтер трябваше да спре за момент, да си поеме дъх и да се поуспокои и Франц незабавно използва паузата, бързо се намеси, с надеждата да го отклони от темата.

— Внимателно разработените планове за демобилизация бяха скъсани, разбира се. Никой вече не се подчиняваше. Дори и години след това… татко, спомняш ли си как бяхме излезли с Брястови и попаднахме на банда дезертьори, които все още живееха в гората, години след това. Този ден ти стреляше особено добре — добави лукаво той.

Тъй като разговорът сякаш се насочваше към лова, Огъстин нададе ухо. Но тук всичко беше много неанглийско. Дори скоро стигна до прибързаното заключение, че в Германия хората стреляха по глигани, сърни, лисици и скитащи котки безразборно, от дъсчени платформи, издигнати високо на клоните на дърветата — нещо като лов на тигри в Индия.

На свой ред Огъстин се опита да опише заслоните, които бе копал у дома в полузамръзналото крайбрежно блато — прогизнали дупки, където доволен клечеше с часове, очаквайки крякането на дивите гъски в утринния сумрак.