Ричард Хюз
Лисица на тавана (12)

Глава 11

— Време е да се събличаш, госпожице Поли — рече Бавачката. Бавно и разсеяно Поли дойде да й смъкнат пуловера.

— Одрахме заека — рече Бавачката механично, както винаги.

— Ох! — рече Поли, както винаги (защото бието около врага беше прекалено тясно) и отново се отдалечи, като държеше пламналите си уши. Бавачката имаше време, колкото да разкопчае трите големи копчета на гърба й, преди Поли да се измъкне и още докато вървеше, синята шевиотна поличка с бяло памучно „горнище“ се смъкна и падна в краката й.

Другото Поли можеше да съблече и сама, стига да я оставеха и да успееше да се съсредоточи напълно. Оставаха само копчета — носеше свободно корсажче, нещо като одеждата на Белия рицар, на което всичко се закопчаваше или прикрепваше някак (защото стягащият ластик е вреден). Но тази вечер пръстите й опипваха копчетата безпомощно и без полза, отмалявайки още на първото, защото вниманието й бе погълнато от друго.

Гъстин знаеше една игра, която играеше само той — Рибарят Джеръми. Малкото килимче беше лист от водна лилия, Гъстин седеше по турски на него и ловеше риба с дълъг коларски камшик, докато Поли плуваше наоколо по корем по излъскания под и беше риба… Сега тя размаха ръце, представяйки си, че плува.

— Престани да се мотаеш — рече Бавачката вяло. Поли направи кратко усилие, от нея се смъкна още нещо, тя го прескочи и го остави там. — Вдигни го, мила — рече Бавачката все така вяло.

— Ндинец! — каза ядосано Поли. (Веднъж Огъстин, рече, че както ходи из стаята и си хвърля навсякъде — дрехите, му напомня за червенокож индианец, който си отбелязва пътя в гората.)

Изминаха няколко минути…

— Събуди се, госпожице Поли, престани да се мотаеш — рече Бавачката.

Последва ново кратко усилие и нещата продължиха така, докато най-сетне Поли, останала само по прилепнало вълнено елече, се изправи до прозореца — брадичката й стигаше точно до перваза — и се загледа през мокрото стъкло.

На улицата долу хората все още минаваха забързани. Сякаш край нямаха. Това му беше лошото на Лондон. „Колко хубаво щеше да е за нас животните, ако на тоя свят имаше по-малко хора“, помисли Поли.

„Ние животните!“ — за Поли беше далеч по-лесно да „мисли“ като зайче, отколкото като възрастна, защото нейното „мислене“ все още се състоеше от девет десети чувство. Освен с Огъстин, тя можеше да се сприятелява на разни начала само с животни, защото нямаше приятели на своята възраст, а обичта й към възрастните наподобяваше по-скоро обичта на кучето към човека, отколкото връзка между същества от един и същи биологичен вид. Все още беше склонна да прекарва на четири крака всички най-интересни часове от деня, а и по ръст бе по-близо до болонката на баща си, отколкото до самия него. Кучето тежеше повече от детето, както показваше дъската, на която се люлееха…

— Събуди се — рече Бавачката все още вяло. — Елека! — Последно усилие и елекът също падна на пода. Бавачката вдигаше шум, бъркаше нещо в коритото. — Хайде, идвай, че ще изстине водата.

— Заета съм — отвърна възмутено Поли. Беше намерила една стафида и се опитваше да я закрепи на пъпчето си, но тя не искаше да се задържи там. „Да имах малко мед“, мислеше си Поли… но в този момент почувства как я вдигат във въздуха, понасят я… крачката й безпомощно ритаха… и я цамбурват в средата на голямото плитко корито. Търпението на Бавачката се беше изчерпало.

Поли грабна целулоидната жаба Джеръми и отново мислите й се зареяха, този път толкова далеч, че не можа да се съсредоточи напълно дори когато Бавачката й дръпна ръцете и насапуниса пламналите й уши.

— Хайде — рече Бавачката, разтворила огромната дебела хавлиена кърпа, която се топлеше на решетката на камината — или ще броя до три!

Но на Поли не й се мърдаше.

— Едно… Две…

Изведнъж вратата на детската стая се отвори и влезе Огъстин.

Огъстин се отпусна на един стол и едва свари да грабне хавлийката от ръцете на Бавачката и да се покрие с нея, когато Поли се хвърли с писък от водата право в скута му — заедно с половината вода от коритото, както му се стори.

Хубава работа! Да нахлуе така, без да чука! Бавачката присви устни, защото съвсем не одобряваше такива неща. Беше католичка и смяташе, че никога не е прекалено рано едно момиче да се приучи на малко момински срам. Трябва да се срамува да се къпе, когато я гледат мъже — дори те да са вуйчовци, — а не гола-голеничка да му скача в скута. Но знаеше, че, ако си отвори устата, това може да й струва мястото, защото госпожа Уодъми беше Модерна. Госпожа Уодъми имаше свое мнение.

Междувременно Поли вече съвсем не беше самотна, а на седмото небе от радост. Тя разтвори бързо-бързо жилетката на Огъстин и свря вътре до ризата му влажната си главица, там, където можеше да поема само неговата вълшебна миризма, да слуша туптенето на сърцето му.

Отначало, от нежелание да докосне с все още опетнените си ръце скъпоценното дете, той потупваше със смачканата хавлия изпускащата пара, нежна като цветен листец кожа. Но навряла глава в жилетката му, тя грабна настойчиво ръката му и притисна коравата свита длан плътно върху бузата, слепоочието и малкото си пухкаво ушенце, така че щастливата й главица да е изцяло сгушена между него и него. В този момент той чу Мери да го вика от стълбището — трябваше веднага да слезе.

Търсеха го по телефона — междуградски разговор.