Ричард Хюз
Лисица на тавана (11)

Глава 10

Джейни бе напълно права за светлината отсреща. Поли си лягаше, при това си лягаше доста по-рано от обикновено.

Макар че не беше съвсем тъмно, бавачката запали газовото осветление, за да прогони влагата и мрака навън. Сега тя седеше пред големия огън в камината и кърпеше чорапите на Поли (черни памучни чорапи с бели пръсти и пети). От горещината на огъня и от парата, която се вдигаше от кръглото цинково корито в средата на килима, стаята с плътно затворените прозорци приличаше на парник, а лицето на Поли лъщеше от пот. Бавачката запали лампата поради мрака, но Поли искаше да гледа навън; беше тъжна и дъждът, мракът и тези мокри бързащи хора отговаряха на настроението й.

Поли имаше малко хрема — винаги ставаше така, когато идваше в Лондон! Затова тази вечер щеше да се къпе в детската стая, вместо да излезе на стълбите, където ставаше течение, и да слезе два етажа надолу — в голямата, облицована с махагон баня. Освен това днес водиха Поли на зъболекар. Май все така ставаше, когато идваха в Лондон. Той много рядко й причиняваше болка, но й правеше разни унизителни неща в най-потайните кътчета на устата — подсушаваше чувствителните влажни тъкани със струйки горещ вятър, слагаше суха марля на влажното езиче, пъхаше топчици сух памук в бузата й, закачаше върху долните зъби нещо шумящо и смучещо, което теглеше самите корени на езика… накрая имаше усещането, че изсушената й уста е загинала от сушата и никога повече няма да овлажнее. Отгоре на всичко от хремата не можеше да диша добре през носа… за момент дори й се бе приискало наистина да й причини болка, за да отвлече вниманието й от ужасяващата сухота в устата и от мисълта, че всеки момент носът й може да потече и няма как да го избърше.

Но Поли тъжеше най-вече, защото се чувстваше самотна — а това ставаше само когато дойдеше в Лондон! Никога не се чувстваше самотна у дома в Дорсет, защото в Мелтън Чейз имаше животни, с които да играе, докато в Лондон имаше само деца.

Човек би могъл да си помисли, че паркът Кенсингтън е пълен с „подходящи другарчета“ за игра. Но всички бяха лондончанчета — или почти лондончанчета. Всяко принадлежеше към определена детска банда, та колкото и да ги убеждаваха бавачките им — а бавачката на Поли стоеше високо в тяхната йерархия, затова те полагаха най-големи усилия, — не можеха да ги принудят да се отнасят към мъничкото провинциалистче като към едно от тях. Когато им заповядваха, те я хващаха мило за ръка и я отвеждаха настрана, но веднъж изчезнали от погледа на бавачките, я държаха с главата надолу или пък стояха в кръг около нея и се присмиваха на невежеството й — не знаеше тайния им език.

Наричаха я подигравателно „малката Поли-Боли-Голи“ и дори с по-лоши имена, като „Бебка-кукличка-букличка“. Всяко споменаване на думата „бебе“ бе мъчително, защото Поли беше само на пет годинки и споменът за усилието, с което се измъкна от бебешката си кожа, бе толкова пресен, че самата дума сякаш имаше силата да я върне обратно в нея.

В парка най-изискана и най-желана беше „бандата на Джейни“. Те си имаха правило: никой не можеше да се присъедини към тях, ако не е „съборил мъж“. Това беше по силите дори на съвсем мънички деца, защото правилото не включваше изискването мъжът да види как го блъскат; а ако някой накараше мъж да падне във водата, веднага ставаше един от водачите.

Самата Джейни беше огромна — навършила цели седем години. Тя претендираше, че е съборила трима Мъже — двама във водата и един върху оградата на градината. Толкова ловко го бе направила (или пък къдриците й бяха тъй златисти, а сините очи така широко отворени), та нито един от тримата дори и не бе заподозрял, че го е блъснала нарочно. Нищо чудно, че бандата носеше името й — „бандата на Джейни“.

По силата на възрастта си големите бяха Врагове на децата, те трябваше непременно да бъдат надхитрявани; така се печелеха точки. Но дори и да беше достатъчно голяма и достатъчно умна да разбере както трябва Правилото (всъщност тя не беше особено умна), Поли не би могла дори да се опита. Бедата бе там, че за нея големите не бяха „Врагове“ — безкрайно мили, те не се и опитваха да скрият, че я обожават, а на Поли никога не й хрумваше да се прави, че не ги обича. Всъщност тя ги обичаше и това бе единственото, което истински умееше, а как тогава да си наложи да „Събори Мъж“?

Ето например господин Корбет — главният градинар на Мелтън Чейз и всъщност най-големият властелин на земята; огромното му шкембе — златният му ланец отбелязваше половината път надолу — го караше да стои изправен като кула и напоследък той не благоволяваше да пипне вила или лопата, освен ако не трябваше да почисти вместо госпожица Поли малката й градинка от плевелите, или да откъсне някой плод, когато се зададеше госпожица Поли.

Беше немислимо да нанесеш подобно оскърбление на господин Корбет!

Дори да вземем милия Гъстин (вуйчо й Огъстин). Разбира се, в очите на света той не беше толкова високопоставен, както господин Корбет, но тя го обичаше дори повече. Възхищаваше се от него и го обичаше с цялото си любящо сърчице.

Имаше някаква магия в самата миризма на Гъстин, в гласа му.