Ричард Хюз
Лисица на тавана (21)

Глава 20

Защото Поли сънуваше кошмар — Поли, детето, оградено с толкова любов.

Често, тъкмо когато заспиваше, въздухът наоколо се изпълваше с ръце. Те не я заплашваха, бяха си просто ръце. Подаваха се от пода, протягаха се от тавана, изникваха от въздуха — макар и мъничка, едва й оставаше място да се провре между тях. Това не беше толкова страшно; но тази нощ сънуваше същински кошмар, по-страшен от всякога.

Започна в бюфетната на господин Уонтидж, където госпожа Уинтър седеше с неделната си шапка и наметало. Но това не беше точно госпожа Уинтър… по-скоро лъв, облечен с дрехите й; той каза на Поли съвсем любезно: „Ще ви изядем за вечеря“.

Когато се дръпна назад, тя видя много други възрастни, онези, които най-много я обичаха — наредени неподвижно край стената, те я заобикаляха от всички страни. Повечето се бяха превърнали в хищни зверове, макар и да не приличаха съвсем на такива.

В този момент зърна и Гъстин, застанал със скръстени ръце до летящата врата, която водеше към кухненския коридор…

Това несъмнено беше само Гъстин, защото той никога не би се превърнал в…! Тя се втурна към него, за да я спаси.

Но когато се хвърли в обятията му, забеляза каква голяма грешка е направила, защото това беше огромна преоблечена горила, препречила с ръце вратата, за да не избяга; усмихваше се жестоко и имаше точно лицето на Гъстин.

Капан, а за примамка — Гъстиновия образ! В този миг на паника и предателство започна да се разбужда. Все още го виждаше пред себе си, но в прилив на облекчение разбра, че е сънувала — чудовището не беше истинско. Затова го удари с юмруче в стомаха и извика победоносно:

— Не ме е страх от теб! Зная, че си само сън! — После отвори уста да изпищи и да се събуди напълно, но… но разбра, че съвсем не се е събудила, както си мислеше и не може да изпищи. „Събудила“ се беше само от един сън, за да попадне в следващия и сега пак потъваше в първия… онази фигура започна отново да добива плътност.

— Охо, значи съм само сън, така ли? — попита язвително тя и ужасните ръце започнаха по същия начин да се сключват застрашително около шията й… ръцете на Гъстин, които винаги толкова много бе обичала.

Обзе я ужас, но гласът й се върна — най-сетне тя успя да изпищи и се събуди, обляна в сълзи — а горилата Гъстин стоеше все така като сянка сред талазите на мрака в стаята (при нея не оставяха светлина, защото съвременните деца атеистчета нямаха причини да се боят от тъмнината).

Огъстин, запътил се към леглото, чу писъка и се втурна по стъпалата, като вземаше по три наведнъж, но бавачката беше стигнала в детската стая преди него и люлееше в ръцете си ридаещото мъничко телце по нощница.

Поли беше вече поуспокоена, но при вида на Гъстин, застанал наистина на вратата на спалнята й, запищя отново така отчаяно, със задавен от страх глас, че писъкът наподобяваше по-скоро истерична кашлица, и тя извиваше гръбнака си като бебе, получило гърч.

Бавачката властно направи знак с ръка да си върви и той се подчини, но го обзе диво чувство на ревност и недоверие.

— Тази жена трябва да бъде уволнена! — промърмори високо той (почти се надяваше, че ще го чуе), докато отстъпваше по коридора, където бяха разположени детските помещения. — Защото, разбира се, за всичко е виновна тя — сигурно е плашила детето… призраци… разкази за черни хора, които влизат през комина, ако не си добър… Та какъв е смисълът Мери да се опитва да възпитава детето поновому, без комплекси, щом го е поверила на тази необразована жена — Бавачката. — На такива човек да не се доверява! — добави Огъстин горчиво.

— Разбира се, ад няма, но за жени като нея би трябвало да има, щом могат съзнателно да учат едно дете да се страхува! — Огъстин така се разгневи на тази ужасна жена, че беше готов веднага да се скара на Мери, но за съжаление тя си беше легнала.

Знаеше, че ще срещне съпротива, защото независимо от честите им разногласия, Мери сякаш бе хипнотизирана от бавачката Халоран.

В наши дни не е необходимо едно дете дори да знае какво е Страх… или пък Вина! Особено след великото откровение — Фройд…

Насред път по дългата алея фаровете на приближаваща кола заслепиха Джеръми, който се прибираше у дома. Той скочи и придърпа велосипеда в храстите.

Но зад волана не беше Тривет. Това бе голяма лимузина, украсена с бронз и махагон като яхта и осветена отвътре — колата, която семейство Уодъми понякога наемаше от мелтънското хотелче.

Изглеждаше натъпкана с млади мъже с гладко сресани коси и черни палта и всички струпани като пчели, роящи се около новата царица — централната фигура, увита в карирано шотландско одеяло и седнала в средата на задната седалка: източената фигура и добре познатото хищно лице на сър Джон Саймън.