Метаданни
Данни
- Серия
- Съдба човешка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fox in the Attic, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Хюз
Заглавие: Лисица на тавана
Преводач: Цветан Петков
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30.VІІІ.1986
Редактор: Иванка Савова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Художник: Текла Алексиева
Коректор: Стоянка Кръстева; Жанета Желязкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7421
История
- — Добавяне
Глава 30
Огъстин не разбра как измина останалата част от деня — вървеше като насън, съзнанието му отказваше да възприема.
Когато се събуди на следващата сутрин и си спомни всичко, сърцето му натежа като олово в гърдите, сякаш притисна стомаха му и дори започна да му се повдига. Когато отвори залепналите си очи, сякаш ослепя, светът бе лишен от цветове, бе нереален. Предметите изглеждаха призрачни, по-скоро бяха като спомени за видени много отдавна неща, отколкото свежи възприятия. Дори едрата Лис, клекнала край печката, беше далечна и нематериална като призрак.
Краката неволно го отнесоха на закуска, пийна малко кафе, но нищичко не хапна.
Днес Валтер и Аделе (може би разкаяни, задето са били негостоприемни към него преди около седмица) бяха направили куп планове за развлечения. „Разбитата на трески“ шейна все пак била поправена и била на негово разположение. „Искате ли да разгледате няколко черкви?“ попита Аделе и обясни, че един от шедьоврите в стил барок на братята Азам бил само на осем километра, а в обратна посока имало параклисче със забавни оброчни картини, посветени на всички видове селскостопански беди и болести…
— Глупости — отсече Валтер. — В Мюнхен си се нагледал на черкви, нали момчето ми?
Стана ясно, че Валтер си е наумил да го изпрати с горския навътре в гората — да видят дали бездънното тресавище е добре замръзнало, за да минат тежките каруци с тор от бунището на замъка — трябваше да се разхвърля там, където имаше най-много нужда от подхранване. — Това тресавище замръзва по-бавно от самия Дунав! — обясни Валтер. Без съмнение гниещата растителност отделя топлина, ще бъде много интересно за Огъстин и (със закъснение се сети да добави тактично) той, Валтер, щял да се радва да чуе неговия съвет. Франц също гореше от желание да го учи да кара ски — денят бил чудесен и снегът най-сетне бил много подходящ за това. Колкото до децата — присъствието на родителите им ги принуждаваше да мълчат, но те му правеха умолителни гримаси от вратата.
Само Аделе забеляза странното състояние на Огъстин. Чудеше се какво ли за бога е могло да се случи с него в Мюнхен. Сигурно лоши новини от дома? Но Аделе имаше непоклатима вяра в силата на всякакви забележителности, които отклоняват мисълта и утешават разтревоженото сърце, и затова още повече настоя Огъстин да отиде на разходка.
А Огъстин, разбира се, искаше просто да го оставят на мира, затова им позволи да го залеят с водопад от противоречиви предложения, извини се, колкото можа пред възрастните, избяга от децата и тръгна сам на дълга разходка в снега.
На безличното небе нямаше нито едно облаче — само слънце, което не даваше нито светлина, нито топлина.
Отначало краката му сякаш се бяха вдървили. Едва излезе навън, и трябваше да спре; известно време стоя подпрян на разнебитената дървена ограда на стария кегелбан срещу голямото разпятие, загледан в три леко потънали в снега черни точки под надвисналите липи. Бяха три мънички, сбръчкани прилепчета, замръзнали, както са висели на вейките горе и паднали там.
Така и Мици щеше да се сбръчка като монахиня. За миг във въображението си я зърна да лежи бяла в безкрайната тъмнина на своята нощ, с издайнически следи от зъби на шията. Огъстин не погледна нагоре, а се обърна все така с наведени очи и потрепери при вида на самата сянка върху снега — онази (за него) зловеща фигура на вампир, прикована прекалено несигурно на своя кръст — и забърза с широката крачка на човек, който по залез-слънце трябва да измине още тридесет километра.
Със същата идиотска бързина Огъстин пресичаше голямата нива отвъд пътя, като газеше до колене в сняг, когато децата от замъка го забелязаха да отива в гората без тях. Как ги бе забравил? Хукнаха след него, но скоро снегът стана прекалено дълбок и за тяхна изненада Огъстин не им обърна внимание, когато му викнаха да почака. Все пак не се отказаха, докато една дълбока до пояс пряспа по средата на нивата за малко не ги погълна. Тук дори Трудл се принуди да спре, а над снега се подаваха едва ли не само главичките на близнаците.
Трябва да ги е чул, сутринта е толкова тиха! Но с наведени очи Огъстин продължаваше да бърза, без дори да погледне назад, макар че го викаха. При това невероятно предателство близнаците си позволиха нещо, което инак никога не правеха — ревнаха да реват; сълзите им направиха дупчици в снега, а Огъстин се скри от погледа им.
Напоследък не беше валяло и по-плиткия сняг в окрайнините на гората бе запечатал за прикования към земята поглед на Огъстин множество следи от животни и птици, направени от няколко нощи и дни насам. Разсеяно ги оглеждаше: отчетливо отбелязаните раздвоени копитца на сърна, следите от лапите на лисица, подредени една след друга в права линия, сякаш е минало зъбно колелце, ветрилообразните следи от всевъзможни по вид и големина птици, леките улейчета, оставени от влачещи се опашки и криле, подобни на вкаменена папрат. Сякаш тези същества бяха минали по едно и също време, свикани на импровизиран танц, в който е участвало всичко живо.
Сега единственото живо същество наоколо беше един кос, който се канеше да кацне. Ослепителният сняг му попречи да прецени точно разстоянието, та падна от половин метър с разтворени нокти и перата на опашката му се забиха в снега. Когато Огъстин свърна в гората, птицата подвикна след него:
— Измъкна се — не си знаеш късмета!
Огъстин се обърна изненадан; бе сбъркал — там имаше само една птица.
В задушния мрак на гората той си проправяше път между дърветата — гладки обли стволове, изпъкващи със студения си синьо-сив цвят на фона на тъмнозелените листи, обточили тежкия балдахин на снега високо горе. Тези безкрайни редове от невероятно високи, вечнозелени дървета, които нямаха ни клон, ни вейка на петнайсет-двайсет метра нагоре, съвсем си приличаха и бяха разположени нагъсто на равни разстояния. Нямаше храсти. Поради еднаквите разстояния между тях и липсата на ниски клони или зеленина, ехото им беше мощно и зловещо. Едно селско куче джафкаше в далечината и това прозвуча като цяла глутница лаещи с пълно гърло хрътки — или като някакви далечни безредици.
Но ето Огъстин изскочи съвсем случайно от гъстата гора и се намери на широка алея; известно време вървя по нея. По същата тази алея преди месец бяха пътували за Рьотинген, но отначало той не се сети за това. После нещо познато сигурно му направи впечатление, защото внезапно си спомни звънчетата на шейната и заруменялото от мраза лице на Мици, което се подаваше от яката на кожуха… колко щастлив беше в онзи ден преди месец, седеше на капрата почти до нея!
Отначало Огъстин ходеше напълно зашеметен от отчаяние, но щом взе отново да забелязва онова, което го заобикаляше, започна и да мисли малко по малко. Дали наистина в края на краищата всичко е свършено? Всъщност Мици все още не е постъпила в манастира и портите му не са се затворили след нея — тогава несъмнено няма да я пуснат обратно. Но докато тя си е у дома, с положителност не могат да я заставят насила. Навярно той се предаде прекалено лесно — стреснат от първата пречка, само защото реши, че щастието е негово и може да го има, когато си пожелае? Ако се върне сега и признае чувствата си, този смахнат монашески проект сигурно ще се разсее яко дим! Сигурно е така (и при тази мисъл сърцето му подскочи като задавен двигател), Мици прави това само защото се е отчаяла от него. Та как би могло здраво, нормално момиче като нея да иска да стане монахиня?
— Глупак! — отвърна си сам. — Ти не я разбираш. Безнадеждно е.
Там беше работата — да имаше друг, да го беше отхвърлила заради някакъв мъж — но друг мъж нямаше! Единствено тази вечно жива и вечно умираща фигура на Кръста, за която Огъстин не помисляше преди, но сега представата за нея го накара да потрепери.
Що за старомодно същество бе Мици в такъв случай — в душата си — за да помисли дори да отиде в манастир? Просто умът не го побираше. Как може да съществува такъв човек в днешно време? И как могат родителите й да се съгласяват на такова нещо, вместо да извикат психиатър? И тях не разбираше, съвсем не ги разбираше. Но пък дали въобще разбираше някого тук? Не — дори милия Райнхолд. Когато човек надникне по-надълбоко, всички са… някак объркани (та я виж Франц!). Мислиш си, че ще видиш как се движи механизмът отдолу, но всъщност нищо не си видял. Не са като теб, тези германци.
Тези германци… това увлечение по политиката, сякаш наистина съществуваше човешко „общество“! Тези дървета… всички тези милиони зловещи, еднакви, засадени от човека, вечнозелени дървета…
— Божичко, искам да се махна! — изкрещя той и като рикоширащ куршум стволовете на дърветата бързо излаяха насреща му.
— Махай се!