Ричард Хюз
Лисица на тавана (27)

Глава 26

Такова беше следвоенното поколение — Огъстин и Дъглас и подобните им. Някак дълбоко, подсъзнателно, четирите години война щяха цял живот да определят мисленето и чувствата им.

Пет години след свършването на войната един Огъстин вече трудно можеше да си спомни, че до неотдавна насилствената смърт е била официално приета, че наистина е имало време, когато лекото тупване на мъничко врабче като Рейчъл щеше да отмине съвсем незабелязано сред всеобщата покруса (освен за божиите уши). Даже впечатленията от примирието постепенно се заличаваха. То бе дошло като внезапно пробуждане от сън, това неочаквано победно приключване на „Голямата война“ през 1918 г.; допреди миг — обхванат от неописуеми кошмари, а в следващия — облян в пот, но буден и колкото да е невероятно — непокътнат в омачканите чаршафи. „Изведнъж всички запяха“ — така писа Сасун^[1] по време на примирието: „О, всички бяхме птици и пеехме без думи, и пеехме без край!“. Но сякаш и този кратък песенен апогей беше забравен, поне от младите. Скоро стихна, приключи заедно с лошия сън, изличи се от спомените, както става със сънищата.

Но и така заличен, споменът за военните години продължаваше да живее в душите на младите мъже — като сън. Затова на всяка цена трябва да си съставим някаква представа — дори да е непълна, да е като притча — за въздействието на войната върху тях и за причините му.

Още от самото начало въздействието й върху съзнанието на англичаните бе нещо необикновено, защото до 1914-а Великобритания не бе видяла голяма война от деветдесет и девет години — нещо наистина необикновено — и повечето хора започваха да усещат до мозъка на костите си, че народите на Западна Европа са надраснали войните. Затова 1914-а дойде наспроти бездънната вяра, че войната е възможна. И хората реагираха по-скоро така, „сякаш“ са във война, отколкото, че наистина са във война, може би бяха по-близко до „наужким“, отколкото до „наистина“.

Но все пак имаме основание да говорим, че това състояние бе по-скоро „сън“, отколкото „преструвка“, защото съзнателна „преструвка“ нямаше, както скоро щяха да установят — това си беше сън, наложен и натрапчив, като кошмара на Поли. И ако състоянието им беше подобно на сън, дали този военен „сън“ не бе поне частичен израз на някакъв дълбок душевен катаклизъм, каквито са според Фройд натрапливите сънища като този на Поли — катаклизъм, при който всички познати неща, предмети и хора се променят — също като насън. Катаклизъм, разтърсил самите корени на битието, сякаш чувствителният стомах на земята е започнал отведнъж да бълва огнена лава върху зелената трева.

Би могло да е така, ако съвременният човек се опитва да пренебрегне (както и вероятно е направил) онова, което трябва да е вечна основа на съдбата човешка.

Първобитният човек съзнава, че истинската граница на неговото „аз“ не е плътна защитна стена около това самотно възприемащо „аз“, откъснато от заобикалящия го свят — той знае, че това „аз“ стои на границата с неизвестното — връзката на възприемащия е възприеманото. Като птиците и животните, той смята за естествено своето единство с част от околната среда и едва ли изобщо я отделя от своето вътрешно „аз“. Но знае също, че неговото „аз“ не може безкрайно да се разширява; тъкмо напротив, самото отъждествяване с част от заобикалящия го свят го противопоставя на всичко останало, самата добронамереност на „това“ предполага за баланс известна враждебност към всичко „онова“. Но цялата история на дългото и мъчително развитие на цивилизования човек от табутата на Едема до психиатричната клиника би могла да се тълкува като история на неговите усилия в името на зараждащия се Разум да ограничи своята представа за себе си изцяло в рамките на Декартовото неоспоримо, мислещо „аз“; или тъкмо напротив, като се отдръпва от тази твърда опора, той разпростира своето „аз“ в безкрая, за да си дава вид, че възприема всеки друг като част от „ние“, при което изобщо не оставя място за „те“.

Самосъзнанието не се ограничава само в рамките на „аз“ — всеки съвременен език все още свидетелства колко вечна е тази първична истина. Защото какво друго, освен потвърждение на разпростирането на двете форми на „аза“ извън нас са думите „ние“ и „мой“ (най-могъщите думи, които имаме, и най-древните)? Тъкмо те са в пълния смисъл на думата „лични“ местоимения, защото чрез тях присъединяваме останалите направо към нашата собствена „личност“. Освен това самото значение на „ние“ предполага съществуването на „те“, в речника ни „meum-alienum“^[2].

С тази първична истина за самосъзнанието се борим в своя собствена вреда. За абсолютния солипсист, чиято духовна същност се ограничава изцяло в тесните рамки на собственото най-вътрешно „аз“, а „ние“ и „мой“ са думи, без какъвто и да е смисъл — зеят разтворени вратите на лудницата. Категориите „ние-те“ и „meum-alienum“ очертават за нормалния човек истинската последна граница, от двете страни на която лежат количества с обратен знак, райони с обратен емоционален заряд (всъщност) ограда с огромен електрически потенциал. Но зараждащият се Разум е направил опит да отрече напълно съществуването на такава граница! Отрекъл я е, като е поставил въпрос, на който не може да се даде отговор: Къде в обективния свят би могла разумно да се прокара граничната линия? Но всъщност именно този въпрос е сам по себе си невалиден. Цялата система на „собственото аз“ се намира вътре в наблюдателя; в най-добрия случай неговата сянка пада върху наблюдавания обект. Самосъзнанието е чувствено понятие, единствената истина за самосъзнанието е, че то по необходимост е емоционално, а не интелектуално. В такъв случай трябва да се отговори, че обективно разделителната линия „ние-те“ лежи „приемливо“ там… където в даден контекст я поставят противоположните чувствени заряди, там… където тя уравновесява чувствата на приемане и отричане, на любов и ненавист, на доверие и страх… „истина“ и „неистина“. Защото обикновено (поне досега) всяко от тези чувства, изглежда, предполага своята противоположност и всяко възбуждане на едното предизвиква другото в непреродилия се духом човек. С две думи това е сякаш граничната линия, в която се осъществява равновесието на чувствата, която заобикаля и характеризира цялото ни собствено „аз“ едва ли не както равновесието на противоположните електрически заряди характеризира атома.

Може би пред лицето на смъртта или пред дверите небесни човек в състояние на разпад, не по-малко мощен от разпадането на неговия аналог — атома, може да изпитва само любов… или в сянката на безумието и ада евентуално само омраза. Но като че ли нормалният човек не е способен на това без влияние отвън; даже вселюбещият Христос запазва за уравновесяване едно „те“, като обект на най-дълбока омраза и презрение: Греха.

В такъв случай в тази наша представа за „собственото аз“ в тази наша притча за вселената, която се съдържа вътре в наблюдателя и чиято сянка само се мести като сянката на облак над природата — „обективно“ старите дихотомии „ние-те“ сякаш непрекъснато се заменят с нови. На везните на историята някогашни противоположности като християни и езичници отстъпват с времето на католици и протестанти, а те от своя страна, на различия по цвят и раса, по местоживеене, обществени класи, но както и да се променя съдържанието на противопоставящите се категории, равновесието любов — омраза, родство и отчуждение, присъщи на човека, ще продължават да съществуват непроменени.

Но да предположим, че по волята на зараждащия се Разум самото разделение на „ние-те“ в нас бъде съзнателно така замъглено и отречено, че огромните противоположни заряди, които някога е носело, се неутрализират или разредят! Тогава естественият полумрак на „собственото аз“ ще се превърне в ничия земя; цялото самосъзнание ще стане нестабилно, загубило своята „опора“; възприемащият ще остане без емоционална връзка с възприеманото като откъсната от скалата морска анемония.

Тогава в тази ентропия намаленото напрежение ще трябва да нададе вопъл за нов заряд и нови дихотомии! В сравнение с духовните нужди материалната сигурност внезапно ще започне да изглежда без стойност. Умозрителните логически построения от рода на „икономически човек“ и други такива, ще се превърнат в схема, тяхната мотивация ще бъде изцяло отхвърлена или приспособена за проводник на далеч по-дълбоки подбуди. При това положение солипсисткото malgré lui^[3] може спокойно да потърси отдушник в налудничави реакции, патологични сънища; неговите усилия да намери отново „опора“ ще породят всъщност катаклизъм от самите корени на съзнанието — бълвайки внезапно пламтяща лава върху зелената трева.