Ричард Хюз
Лисица на тавана (32)

Глава 3

И така, с пълен джоб марки Огъстин хвана влака за Камщад, където трябваше да го смени, и скоро след неговото заминаване Лотар се освободи от дежурство.

Обикновено Лотар прекарваше повечето си свободно време в един гимнастически салон близо до Южната гара. В този район имаше преди всичко медицински заведения, но беше удобен поради близостта със стадиона „Терезиенвизе“ с неговите писти. Отиваше да потренира малко и да се срещне със старите си приятели, както са правили едно време в Спарта, защото там се събираха членовете на истинско благородно братство, цветът на германската младеж и Лотар беше горд и смирен едновременно, че са го приели в своите редове.

Бе намерил тук онзи почтен, скромен, мъжествен идеализъм, който е необходим за всеки младеж, както изворът за пустинята. „Вярно е, мислеше си Лотар, че идваме тук само да упражняваме нашите животински тела, но колко естествено вървят ръка за ръка Тяло и Дух! Колко по-често «окото на Хор» (специалната фраза, използвана от тях, за орловия поглед, който прониква през всяка материална преграда, за да прозре духовното) краси лицата на обикновени спортисти, а не на философи и свещеници!“ Самият Лотар беше интелигентен, но установи, че в тази компания това е само пречка, а след като брат му, благородния Волф, го нямаше, изпитваше още по-голяма нужда от приятели.

Така Лотар с половината лира на Огъстин — все още на сигурно място под ризата — се отправи към салона и при първия полъх на опияняващата мъжественост зад тътнещите му стени изпръхтя като кон. Трайният мирис на мъжките гимнастически салони е студен букет; съставен е от сладникавата ягодова миризма на мъжка пот, вонята на вехта кожа и на праха, затъпкан в цепнатините на пода и спечен там от сапунените парцали на чистачите, но за осемнадесетгодишния Лотар тази остра миризма беше като полъха на степта за Петуленгро^[1], и сега той изпръхтя като кон, изведен на пролетна паша.

Днес Лотар започна с няколко упражнения за отпускане, най-напред на врата и раменете, после на пръстите и най-сетне — на глезените и стъпалата. След това увисна на шведската стена, като вдигаше и сваляше краката си, за да укрепи коремните мускули, защото тази мускулна стена е от най-голямо значение, от нея зависи всичко останало, но и защищава слънчевия сплит с неговите свещени функции.

В другия край на празния салон, изпълнен с ехото на отривисти мъжки гласове, стената беше боядисана в светлозелено с широка, белезникава ивица на височината на мрежа за тенис. Лотар обичаше да играе тенис, но за съжаление през май 1919 г., когато Фон Еп „прочиствал“ Мюнхен, пред стената разстрелвали червени и сега мазилката (особено бялата лента и около нея) беше прекалено надупчена от куршумите, за да може топката да отскача както трябва. Затова ако книжен плъх като Лотар имаше нужда да укрепи ръцете и раменете си, не му оставаше друго, освен да посегне към гирите и бухалките. Отгоре на всичко, като слезе от стената, установи, че при коня има прекалено много хора, а също и при успоредката, затова се отправи към тюфлека, където дребен сержант в оставка, със смачкан нос, ги учеше на жиу-жицу.

Жиу-жицу (или джудо), изкуството да използваш непоносимата болка, за да победиш животинската сила, неудържимо привлича младежкото въображение както на момчета, така и на момичета. Напоследък Лотар се беше увлякъл от него. Тъй като това е техника за отбрана без оръжие, инструкторът ги учеше как да изненадат врага и да му счупят ръка или крак, преди дори да е предприел коварното си нападение, как да изхвърлиш през прозореца така, че да се премята, мъж, голям като баща ти и т.н. Деликатният едва ли не като момиче Лотар имаше по природа изключително бързи реакции и напоследък на политически събрания и други от този род понякога му се отдаваше възможността да използва навън и на сериозно вродената си бързина и придобитите сръчности. В схватка с някое по-старо и по-разгневено, по-силно, но безпомощно и несръчно човешко тяло с изненада установяваше каква дълбока естетическа наслада изпитва от безукорното си изпълнение. Естетическото удоволствие в тези върховни моменти се доближаваше по сила до епилептичен припадък; не че Лотар беше некултурен, но наистина нито едно стихотворение, никаква музикална пиеса не можеше да му предложи и една десета от това.

О, щастливи, щастливи младежи — гладни и щастливи!

„Наистина животът е чудесен!“ мислеше Лотар този следобед, докато бършеше стройното си тяло в съблекалнята. „Как добре се е разпоредила съдбата — ние, останалите истински германци, да се съберем и да се приобщим така тясно в своята другарска обич, какво предопределение!“ Защото поради непрестанната дейност на тайните врагове на Германия през последните седмици напрежението навсякъде растеше и наистина всеки миг бурята можеше да се разрази…

После изведнъж Лотар си спомни, че днес е четвъртък и сърцето му трепна. През почивните дни повечето членове на братството излизаха извън Мюнхен, привлечени от тишината и чистотата на древните германски гори, пееха заедно стари германски песни, докато маршируваха между кънтящите стволове на дърветата; срещаха се на потайни, обитавани от сърните полянки, за да усъвършенстват строевата подготовка; упражняваха сред сладостния аромат на боровете такива полувоенни забавления, като „изучаване частите на оръжието“.

Когато самият капитан Гьоринг дойдеше, всички братя слагаха на шапките си емблемите с мъртвешки глави и носеха оръжие.