Ричард Хюз
Лисица на тавана (69)

Глава 13

В самотния „Ермитаж“ сред хълмовете Нели току-що бе сложила коритото в новата мивка. До нея, в топлия ъгъл близо до огъня, бебето Силванъс (вече на три седмици) спеше в кошчето си. Студена вода от кофата, гореща от изпускащия пара чайник, окачен на решетката на камината… Нели опита температурата с голия си лакът, за да се увери, че е точно каквато трябва, а после, като свали мака от ревера си, страхувайки се да не одраска малкия, вдигна телцето от топлото му гнезденце и го сложи на коленете си да го съблече.

Като се събуди внезапно, детето заплака и започна да се мята; беше го сложила с лицето надолу и главичката му под рядката черна косица почервеня от ярост. Простото зародишно его в това телце преливаше от ярост. От яд прозрачната кожа на голото гръбче внезапно се осея с мрежа от бързо потъмнели виненочервени венички, докато безпомощните юмручета се обезкървиха и станаха синьо-сиви. Тогава тя обърна предмета отново по гръб. Сега той очевидно беше прекалено ядосан, за да плаче — не му стигаше дъх, но брадичката потреперваше като платик на музикален инструмент и цялото му личице се гърчеше.

Сръчно и нежно, сякаш почистваше от прах крехък порцелан, но и малко разсеяно, като че порцеланът не се радваше на любовта й, Нели избърса очите с памуче. После направи тампончета, потопи ги в мазнина и зачовърка с тях беззащитните ушета и ноздрички. Главата беше прекалено тежка и новороденото още не можеше да я движи, но всеки сантиметър от телцето му потръпваше и се тресеше в пристъпи на ярост и от кихавици и при всяко движение нежното телце се свиваше и отпускаше като наполовина надут балон.

Едва сега Нели си спомни, че трябваше да го завие с хавлийката, която се топлеше пред огъня.

Започваше да се здрачава и за момент Нели прекъсна работата си, за да запали лампата. Но отвън, през отворената врата все още се чуваше стържене на трион, защото макар да бе неделя, дърводелецът трябваше да завърши барачката навреме, а това бе сложна работа.

С въздишка (стомахът й тежеше) Нели сапуниса увисналата безпомощно тежка главица, а после я вдигна над мивката да я изплакне. След това големите й ръце започнаха да сапунисват разтърсваните от конвулсии почти човешки телце и крайници. Но сега кучето на дърводелеца — млад спаниел на име Чарли, с вкус към смешното, отвратен от миризмата на трици отвън при господаря си, влезе в кухнята на Нели. След като погледна виновно към домакинята, започна да души усилено наоколо, но щом откриеше някоя нова миризма, която го забавляваше, поглеждаше за момент към Нели и сбръчкваше любезно муцуна в знак на благодарност. Привлечена от забавното куче, почти без да съзнава какво прави, Нели потопи телцето на бебето и го изплакна. При благодатното докосване на топлата вода то незабавно се успокои, но мигът на удовлетворение се оказа кратък, защото тя го вдигна и го изсуши — и то мигом се разсърди отново.

Тогава Нели отвори кутията си с пудра, предварително приготвена до нея на дървеното кресло с извита облегалка. Беше от евтина марка и миризмата й накара кучето съвсем да се разлудее. Като вършеше познатата работа машинално, Нели го наблюдаваше — и за първи път от много време насам се усмихна. Защото Чарли ту се умилкваше около кутията с пудра, ту спираше покорно поне на половин метър от нея. Там се снишаваше почти до земята и душеше отдалеч. Започваше да танцува из кухнята като балерина, докато възторгът му не се изчерпа, после отново се заумилква, сякаш се молеше на тази прекрасна кутия за нов запас от миризми. Когато Нели взе да пудри бебето, ароматът изпълни на талази стаята и благоговейният унес завладя напълно кучето. То препускаше из малката стая с невероятна скорост и само по чудо не се блъскаше в многото предмети наоколо, защото тичаше с вдигнати към небето очи, така че се виждаше бялото им, и Нели се разсмя с глас.

Погълната от Чарли, тя все пак умело напудри телцето на бебето навсякъде, във всяка гънка, почти без да гледа взе чисти пелени, пови го с тях, забоде края им, после го зави отново в бархетна нощничка, която се връзваше с лентички на гърба. Но едно нещо пропусна, което обикновено се прави. Не само че забрави да намаже с мазнина дупенцето на бебето, преди да го повие (защото си спомни за това после, накрая, когато го бе сложила вече в кошчето му — но помисли: „Карай да върви, само този път!“), не, искам да кажа, че не го целуна. Това беше нещо, което Нели все още не бе правила.

И преди да се роди, тя го мразеше. А сега беше съвсем безразлична към него, защото след смъртта на Рейчъл бе като вцепенена. Но това безразличие нямаше да трае дълго — ако Нели не можеше да избяга като Мици от нещастието при бога, не можеше да остане и като Хитлер — затворен с нещастието си в затвора на собственото „аз“. Защото Нелиното „аз“ беше мъничко. Нейното „само“-съзнание даваше признаци на живот само по периферията си — в чувствителните точки на контакт с други хора; онова, което ставаше в центъра, рано или късно изплаваше навън преобразено в загадъчни, независещи от нея импулси на любов или омраза. Не след дълго вцепенението на Нели трябваше да се превърне в бурен изблик на чувства — но дали това означаваше любов… Силванъс беше единственият й син, а тя — вдовица. Или омраза?… Ако Силванъс не беше заченат, мъничката Рейчъл нямаше да умре. Или и двете?

Тази вечер, докато Нели изнасяше коритото, за да излее водата навън, видя как мъничката Рейчъл й се усмихва от резбованата си рамка на стената в кухнята, и се разплака.

Чарли зарови меката си муцуна в коляното й. Как страстно й се искаше кучето да е нейно! Но в този миг дърводелецът подсвирна на Чарли — бараката за Гуилъм беше почти готова и тъкмо навреме, но се стъмняваше и трябваше да прекрати работата си.

Докато си събираше инструментите, дърводелецът помисли с надежда, че добрата госпожа Тъкет му е запазила чаша хубав чай.

— Лека, госжа — сутринта щъ додъ да свърша!

Нели едва успя да отвърне с „Лека нощ“. Човекът и кучето си отидоха и в тишината до нея достигна само едва доловимият вечерен звън на черковната камбана в далечния Мелтън — прозвуча от някаква безкрайна далечина.