Ричард Хюз
Лисица на тавана (61)

Глава 5

Когато закуската в трапезарията свърши, Огъстин остана да се чуди какво да прави, защото Валтер подкара пред себе си Аделе, Ото и Франц, заведе ги в гостната и затвори вратата. Очевидно започваше семеен съвет (под бащинския поглед на добрия крал Лудвиг III). Беше неспокоен и трябваше да запълни с нещо времето до идването на Мици; първата му мисъл бе да се сприятели най-сетне с по-малките деца. Но можеше и да не е лесно — на първо място пречеше неговият „добър“ немски, а отгоре на всичко сутрин и вечер ги караха да минават официално едно по едно около масата и да му целуват ръка, което поставяше човек в страшно неудобно положение. По-добре беше да почака (никога не бе избягвал децата, но и не беше се сблъсквал с такъв внушаващ уважение квартет). Освен това се сети, че е събота — беше прекарал цели три нощи в Германия, без да изпрати на Мери дори и пощенска картичка.

Огъстин вече бе получил писмо от Мери. „Поли кашля…“ (Мери не споменаваше нищо за Нели и за бащата на мъртвото дете, които се бяха настанили в псевдоготическия „Ермитаж“ — смяташе, че е необходимо да даде малко време на раната да зарасне.)

Но когато Огъстин отиде в стаята си и започна да пише, установи, че е трудно да се съсредоточи върху пътеписа си, непрекъснато мислеше за Мици. Все още не му се щеше да казва на Мери за нея, — първо щеше да говори с очакващата Мици и баща й и всичко да се уреди. И през ум не му мина, че за Мери тези трийсет и шест часа, изминали от първата среща с Мици, са прекалено малко за такова решение: искрено се боеше, че ако не й съобщи нещо окончателно, ще ги сметне и двамата за нерешителни дърдорковци.

И така на Огъстин не му вървеше писането, най-сетне остави писалката си и се заразхожда из стаята, като разглеждаше отново картините по стените. Една от тях представяше някаква група в далечен план на брега на река и го привлече, както и преди, защото фигурките бяха толкова дребнички, че не можеше да разбере какво правят. Дали се къпеха, или давеха вещици?

Ех, да беше на онази далечна манастирска кула с неясни очертания, обърнал към тях телескопа, който бе имал като момче! Огъстин живо си спомни удоволствието, което извличаше от това да изучава точно такива далечни групи, а него самия да не го виждат. Но после го осени друга мисъл — сега, без какъвто и да е телескоп, с просто око, би могъл да изучава така сляпата Мици! Би могъл да се вторачи в лицето й от двайсет сантиметра разстояние, без да я обиди, както много отдавна бе разглеждал онези… онези далечни момиченца в градината! И при тази странна мисъл сърцето му подскочи като риба в гърдите.

Споменът за телескопа го накара да се обърне машинално към прозореца и да погледне надолу към големия вътрешен двор. А там за негово удивление вървеше Мици — съвсем сама, като налучкваше пътя си в снега.

Мици (видя той) вървеше пипнешком покрай къщата, стигна до един ъгъл на двора, където имаше навян сняг и ето че затъна почти до кръста в него. Но после зави надясно покрай страничната стена (очевидно не смееше да тръгне направо през открития двор), намери вратата, която търсеше, отключи я и изчезна вътре.