Ричард Хюз
Лисица на тавана (73)

Глава 17

Отново сутрин! Зимното понеделнишко слънце се е вдигнало и онези еднакви къртичини под одеялата изригват и се превръщат в две малки момченца, които нахлузват кожени панталонки — много почернели и излъскани на коленете и на задника, закопчават си коланите, на всеки от тях виси декоративен нож в ножница и с дръжка от крак на сърна.

След закуска Огъстин на висок глас се възхити от ножовете им, защото разбра, че са високо ценени съкровища и се надяваше да направи удоволствие на момчетата. Но като че пресилените му хвалби предизвикаха смут и той още повече се обърка, когато с тъжни лица и четирите деца вкупом го последваха в стаята му.

За момент те запълниха мълчаливо рамката на вратата. После десетгодишната Трудл го попита с дълбок, дрезгав глас:

— Каза ли му?

Трудл говореше „добър“ немски внимателно, в чест на Огъстин, но какво ли имаше предвид с това „каза“? Аха, за боя в снежната буря, разбира се! Но след като сам той спаси положението тогава, защо, за бога, смятаха, че е „казал“?

— Не — отвърна Огъстин с усмивка.

Трудл кимна (в края на краищата, ако беше казал на баща им, досега щеше да е ясно). После кимна на двете малки момченца и с увесени до земята носове те започнаха да си разкопчават коланите. Трудл грабна двата ножа и ги подаде на Огъстин.

— Тогава вземи — рече тя и се вгледа напрегнато в него.

— Глупости! — заяви по-малкото момиче, Ирма, после каза грубо с лице към тавана: — И да ги вземе, пак може да „каже“.

— Не! Н-н-не… му ги давай още! — запелтечи Руди. — Накарай го първо да се закълне!

— Да се закълне! — подигра го Ирма. — Нали е англичанин, глупчо глупави? Какъв смисъл има?

— Н-н-о-о… — Огъстин така се слиса, че дори взе да заеква като Руди. — Н-н-не ми трябват ножовете ви!

— Всички решихме, че това искаш — обясни учудено Трудл. — Та ти почти го каза!

Вместо отговор Огъстин грубо отблъсна двата ножа и те паднаха на земята.

— Тогава ще иска нещо друго — рече безизразно Ирма. Хайнц измъкна една доста лепкава предвоенна петдесетпфенигова монета, погледна я пренебрежително и я върна в джоба си. Настъпи тишина.

После Трудл попита тревожно:

— Щом не искаш ножовете, какво да ти дадем, за да обещаеш?

— Сигурно иска да ни издаде, щом реши и ще го направи — предположи Ирма. — Иска да ни държи в напрежение, така се забавлява.

При тези думи Трудл се нахвърли разярено върху Огъстин, сграбчи го за сакото и се опита да го разтърси.

— Трябва да кажеш какво искаш! — изпищя тя. — Трябва, трябва, трябва!

— Да, сега му е времето, Алчнико! — рече Ирма, обръщайки се към него за първи път. После размени погледи с близнаците. — Инак ще кажем сами на Папа и ще си понесем пердаха — и така нищо няма да получиш! — добави злобно тя.

— Да… така му се пада! — рече Руди, докато прикачваше отново ножа на колана си. По-добре бой с пръчки, отколкото да ни изнудват. — Кой го е еня за едно насинено д-д-дупе? — добави високомерно той.

— Мене… трябва да обещае — жално промърмори Трудл. Изненадани, останалите втренчиха в нея враждебни и неразбиращи погледи. — Вече съм прекалено голяма, за да ме бият… едно такова ми става. По-голяма съм от всички ви.

Положението бе толкова фантастично, че Огъстин не знаеше дали спи, или сънува. Напразно се опита да ги убеди, че никак няма да му е приятно, ако ги набият, че няма намерение да ги издава на никого, но съвсем безплатно, нищо не иска. Но не, мълчанието му трябваше на всяка цена да бъде купено! Смятаха, че думата на един англичанин не струва и това страшно изненада Огъстин. Та нима не бе известно навсякъде по света, че „думата на англичанина на две не става“? (Този антипатриот, освен всичко се изненада, че подобно невежество може така да го ядоса.)

В края на краищата Огъстин се предаде.

— Добре тогава, ще ви кажа. — Настъпи тревожно мълчание, докато преценяваха наум с какво разполагат. — Искам най-големия снежен човек на света — ще го направите за мен.

Зяпнаха го вцепенени от изумление. Възрастен искаше снежен човек! Луд… напълно луд! Осем очички се впериха със страх в него, целият отбор отстъпи назад.

— Преди обяд! — подвикна весело подире им Огъстин. — Ясно, нали? Да не забравите!

„Фуй!“, помисли си той. И тези ще му стават братя и сестри, от същата плът и кръв като неговата Мици!

Колко глупаво постъпи в събота, когато не се възползва от шанса си в параклиса и не заговори Мици! Оттогава насам друга възможност не му се отдаде, а и какво би могъл да направи, след като Мици си стоеше в стаята — освен да отиде при Валтер!

Без съмнение братовчедите Валтер и Аделе се чудеха защо още чака, но какво си мислеха тези стари идиоти! Огъстин беше напълно готов да поиска съгласието на Валтер да се ожени за Мици, след като е говорил с нея, но щеше да е прекалено старомодно да го направи преди това! „Моля за разрешение да се обърна…“ Да, но както изглежда, Валтер точно това и чакаше, след като скри Мици!

А Мици, какво ли си мислеше тя? Сигурно се чувстваше изоставена, питаше се що за вързан влюбен е той, би могла да си помисли, че се колебае… би могла да си помисли, че скъпоценният миг на единение в двора нищо не е означавал за него!

Всички очи бяха обърнати към него — така предполагаше Огъстин — всички очакваха да заговори! Въобще не му мина през ум, че никой, дори самата Мици, не е забелязал, че е влюбен.