Ричард Хюз
Лисица на тавана (24)

Глава 23

Разкритието, че мъртвото дете е прословутата племенница на госпожа Уинтър, не беше единственият шок за Огъстин по време на това разследване. Очевидно покойната не е умряла от удавяне — така заяви съдебният лекар, който даде показания веднага след започването на процеса — вода в дробовете почти не открил, а имало счупване на черепа.

Той свидетелства също, че от медицинска гледна точка не открил никакви признаци за насилие — черепът на детето бил ненормално тънък, може главата да се е ударила в нещо, когато е падало във водата, пресягайки се да стигне лодката си — дори плаващ клон можел да стане причината за това. Но злокобният доктор вече бе оказал такова влияние на съда, че нищо не можеше да го промени или отмени.

Отгоре на всичко се оказа, че Огъстин е единственият свидетел, открил тялото — неговият спътник Дай Робъртс все го нямаше.

На първия ред седеше госпожа Дай Робъртс с флемтънското си ято — докато той разказваше какво е станало, пламтящите им очи нито за миг не се отклониха от лицето му. А съдебните заседатели сякаш не желаеха да го погледнат — през цялото време, докато беше на свидетелската скамейка, те извръщаха очи надолу към публиката; лицата им бяха застинали и смутени.

Полицията, от своя страна, заяви, че и те не са открили на мястото нищо, което да говори за престъпление, съвсем нищо. Но докато свидетелят на полицията уверяваше всички — може би прекалено настойчиво — колко сигурни били в това, госпожа Робъртс извади пред очите на съдебните заседатели портмонето си и погледна вътре. Полицаят на вратата почервеня от гняв, но нямаше какво да направи. После един от съдебните заседатели поиска Огъстин да бъде призован отново и с изпълнен с подозрение глас зададе въпрос:

— Ама що го пипа бе, човече?

В стихналия съд просто се чуваше как флемтънските жени надушват следата…

Разпилени парцали от рокличката и кървави, почти оглозгани кости… Причината, която го бе накарала незабавно да пренесе трупа, беше така отвратителна, че той сякаш онемя на скамейката, докато най-сетне сам съдия-следователят доктор Бринли изтърси: „Плъхове, момчето ми!“ — рече той с укор на съдебния заседател. Онзи естествено го разбра погрешно и почервеня от обида, но старецът въобще не забеляза това.

Междувременно една муха кацна върху плешивата глава на доктор Бринли и започна да си чисти крачетата, докато старческият глас под нея продължи:

— Съвсем естествена, съвсем почтена постъпка! — Но при тези думи съдебният заседател стисна зъби и придоби още по-упорито изражение.

Доктор Бринли се разтревожи. Цялата околност беше настроена против момчето… но защо? Своенравен е, не ще и съмнение… нетактичен… самотник… Направо е чудо, че детето е живяло и толкова дълго с яйчена черупка вместо череп! Още при първото падане от понито… но тя, разбира се, не е имала пони… Че нали и Дай е бил с момчето, когато са я намерили? Дявол да го вземе този Дай и вечното му клинчене и страх от закона, присъствието му днес би придало съвсем друг ход на нещата.

В този момент вниманието на доктор Бринли се отклони към нещо, което лежеше на масата пред него. Беше една ръка; ръката на много стар човек, с отпусната сбръчкана кожа под белите косми, с кафяви петна и възлести стави; грапавите нокти бяха груби и разкривени. Това повехнало нещо така миришеше на старост, та минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че гледа собствената си ръка. Точно сега, когато се чувстваше както никога млад и здрав, когато болките, смятани преди седмица за предвестник на смъртта, бяха напълно отзвучали! Но ако целият изглежда така, тези идиоти тук положително гледат на него като на… как смееха, пикливите му палета с палета!

Махна противната ръка от погледа си и изгледа свирепо журито — все хора на средна възраст, сякаш му се щеше да ги натупа всичките, а те обидено се разшаваха — тоя дърт глупак!

След като изслушаха всички свидетелски показания, съдия-следователят настоя съдебните заседатели да вземат решение, че смъртта е настъпила поради нещастен случай, но те постановиха — причината за смъртта е „неустановена“.

Междувременно полицията бе намерила на улицата бентлито на Огъстин с разбито предно стъкло и със закъснение бе поставила охрана. След като освободи съдебните заседатели, доктор Бринли видя повредената кола и за изненада на Огъстин помоли да го откара до дома. Пренебрегна друго предложение и настоя, че течението от счупеното предно стъкло нямало да му пречи, но всъщност старческите му очи болезнено сълзяха по целия път.

Докато минаваха по Главната улица, тротоарите бяха необичайно пусти, но не и прозорците.

Тази нощ някой счупи два от незакритите с капаци прозорци на билярдната в Нютън и изпотъпка нарочно късните цветя в градината. Но Огъстин така и не разбра за това, защото веднага след като остави доктор Бринли и дома му, се отправи на запад. Направи посещение на Дъглас Мос — бившето оксфордско светило и изтъкнат философ — което впоследствие се оказа особено задоволително. За първи път се срещаха след завършването. Но Дъглас (колкото и да бе странно) беше родом от Лийдс и вече за жалост бе започнал да си възвръща местните навици: по цял ден стоеше във „фабриката“ и оставяше Огъстин да се оправя сам, а Огъстин пък не можеше да освободи съзнанието си от разследването и мислите му все се връщаха към него. Семейство Мос живееше в огромна господарска къща, в която нямаше почти никакви книги; бе построена от някога алени тухли в покрайнините на града. Старите се стараеха да го накарат да се чувства като у дома си, но мисълта за разследването продължаваше да го гложди. Изпълненият с подозрения глас на съдебния заседател: „Ама що го пипа̀ бе, човече!“.

Все не можеше да го преглътне…

Какво бе казал тогава Джеръми: „Флемтънските плетачки“.