Ричард Хюз
Лисица на тавана (2)

Глава 1

Тишината се нарушаваше единствено от непрестанното покрякване на ято лебеди — птиците летяха тежко и ниско, източили шии към морето.

Беше топъл, влажен, безветрен следобед и във въздуха се чувстваше нещо меко и пухкаво — дъжд, но толкова ситен, че не успяваше да падне, а по-скоро се носеше над земята. Полепваше по всичко, до което се докоснеше — ракитите в дълбоките, затлачени ровове на крайбрежното блато се превиваха под тежестта му, дребните черни говеда сякаш бяха обвити в неговата паяжина, а рогата им — окичени с диамантите му. Странно скъсени изглеждаха тези говеда, защото цялото стадо газеше почти до колене в меката почва.

Крайбрежното блато се простираше на много километри. Към морето някаква сивкава ивица се сливаше с хоризонта и напълно заличаваше очертанията на дюните, които го ограждаха, откъм сушата солидните хълмове на Уелс се отгатваха само като друга, по-тъмна сивкавина. А наблизо, там, където пътеката минаваше по тясно мостче и преваляше голямата дига, стърчеше самотна порта и просмуканият от влагата къпинак задържаше миризмата на лисица — прекалено тежка днес, за да се вдигне или разпръсне.

Портата изскърца и ливна струйки вода върху мъжете, докато минаваха. И двамата бяха навлекли мушами. По-възрастният и по-одърпаният носеше небрежно две ловни пушки, а на кръста си беше вързал с парче стара връв чифт дъждосвирци; изпод непромокаемата моряшка шапка се долавяха острите черти на обветреното му лице, но дългите, увиснали мустаци скриваха устата и дори брадичката. По-младият — гъвкав, висок и добре сложен, носеше на рамо тялото на мъртво момиченце. Тънките кални крачета висяха отпред, главичката и ръчичките — зад гърба му; по петите го следваше черно куче — добре дресирано, мокро до кости и нетърпеливо.

Внезапно по-старият изпръхтя през завесата на мустаците си, сякаш да издуха водата от тях, преди да заговори, но като хвърли бърз поглед встрани към своя спътник, се отказа. Лицето на младия не изразяваше лична скръб, но беше изплашено.

Час по-късно двамата оставиха зад себе си крайбрежното блато, изкачиха се по-високо — там, където величествена и изоставена гора покриваше стръмен склон. Толкова мек климат имаше Югозападен Уелс и толкова гъст заслон образуваха извисилите се стволове, че по-старите азалии, засадени в едно сечище, се бяха превърнали във върлинести дръвчета, а прогизналият рододендронов гъстак беше обрасъл наполовина някогашната широка, настлана със ситни камъчета алея. Дълбоки черни коловози показваха къде през военните години стоманените колелета на тежките селски каруци са прорязали настилката на отдавна изоставената алея; нападали дървета и клони преграждаха на места пътя, та сега никакво превозно средство не би могло да мине.

Скоро обаче мъжете свърнаха напряко по стръмна пътечка, притисната между обрасла с папрати, голяма колкото къща скала и усойна горичка от висок шест метра бамбук.

Отвъд горичката пътеката се провираше под едва ли не безкраен свод от стари рододендрони и двамата трябваше да се привеждат; за да може човек да върви изправен, огромните сплетени клонаци на тъмния гъсталак някога са били подпрени на колове, но сега много от тях бяха изгнили и паднали. Точно във вредата на тази дъбрава рододендроновият тунел минаваше покрай малък каменен храм, но и тук личаха следите от безпощадната сила на растителността, защото полянката едва се виждаше, потъмнелият от времето мраморен фавн лежеше по лице в плетеницата на съборилия го бръшлян, а куполът на малкия храм бе килнат на една страна. Така че едва след като изминаха отначало докрай тъмния прогизнал тунел и най-сетне стигнаха края на изоставената гора, двамата мъже излязоха отново под откритото белезникаво небе.

Тук подобно на гигантски стъпала в склона се врязваха широките тераси на градината. Надолу терасите водеха към панорамни езера с лъкатушни брегове и водни лилии, към далечен парк и неясната сребриста извивка на река; нагоре се катереха към една къща. На нейния фон изкачващите се фигури на двамата мъже и кучето, които отначало вървяха направо, а сетне свърнаха надясно по най-горната тераса, изглеждаха невероятно дребни — почти като играчки, защото старата грамада беше далеч по-голяма, отколкото личеше на пръв поглед. Но от огромната къща не идваше никакъв шум, нямаше и признак на живот — нито един прозорец не стоеше отворен, нито един от стоте й комина не димеше. Само прогизналите ботуши на мъжете издаваха лек шум по каменната настилка.

Най-горната тераса завършваше с висока шестоъгълна викторианска оранжерия, която се подаваше доста неугледно от по-стария градеж; в светлите готически прозорци с чугунени рамки изпъкваха тук-таме тъмни четириъгълници от червено и синьо бристолско стъкло. Там, където тази постройка се съединяваше под ъгъл с основната сграда, в древната каменна стена на къщата имаше проста, наполовина остъклена врата и едва тук двамата спряха; по-младият с малкото телце на рамото пое и пушките и отпрати по-възрастния, който имаше плах и недодялан вид. После влезе сам с товара си и мокрото куче; вратата се затвори с глух шум.