Ричард Хюз
Лисица на тавана (54)

Глава 25

Когато процесията отново тръгна за Мариенплац, Лудендорф зае мястото си в първата редица, дори пред знаменосците. При това Хитлер и един-двама от останалите знаменитости или кандидат-знаменитости си пробиха път до него — сега вече бяха убедени, че няма да има стрелба, че ще успеят.

Тяхна цел беше Одеонсплац, защото се знаеше, че там ги чака войската — психологическата point d’appui^[1]. Там се събират две улици, тръгващи от Мариенплац подобно големите наклонени черти на главно „А“, а късата Перусащрасе е хоризонталната чертичка, докато онези псевдофлорентински аркади на Фелдхернхале образуват върха на буквата. Избраха пътя отляво — по Вийн-унд-Театинерщрасе и водачите стигнаха до средата й, преди да видят, че другият край е наистина затворен плътно от малък отряд войници… с пушки.

Ето ги, най-сетне, значи точно пред тях щиковете, които Лудендорф трябваше да отклони с магията на присъствието си. Спусъците, които никой германец не би натиснал…

Трябва само да вървим право към тях, право към…

(Отслабваше ли увереността?)

Докъде стигнахме? Раз — два, раз — два… точно пред нас зад ъгъла е Перусащрасе — последна пряка, преди…

— Гледай — каза възбудено на Лотар някой от редеещата тълпа, — ето го Лудендорф! — Приказният, идолът на армията, върви право срещу пушките, облечен със старата си ловна куртка… А онзи до него е Хитлер, верният му приятел и господ знае кой…

Раз — два, а знамената се развяват и свири музика и мъжете пеят, раз — два, раз — два…

А малкото останали зрители, измръзнали и отегчени, се сещат, че е време за обяд и се обръщат да си вървят вкъщи.

Още трийсет метра…

Измъчени, знаейки какво ги очаква, водачите движеха краката си като бутала, сякаш не напредваха въобще, раз — два, раз — два. Не, само дулата на пушките се приближаваха.

Още двайсет метра…

Хитлер вървеше, втренчил суров поглед напред, но с ъгълчетата на очите си виждаше слабичката ученичка, която въртеше педалите на велосипеда си до него. „С всички сили се старае да се изравни с мен…“ Но с голяма лекота тя присъединяваше изненадващо ниския си контраалт към гласовете на мъжете.

Петнайсет метра… Десет… и сега отдясно зейва Перусащрасе и ни привлича неудържимо, като отворена паст…

— Божичко, ще се откажа от политиката! Никога вече…

Но като внезапното, необяснимо и неочаквано трепване на чинийката при спиритически сеанс бе този внезапен завой надясно на цялата група водачи едновременно — далеч от пушките, право в укритието на страничната улица! Стана така внезапно, че изненаданото момиче падна от велосипеда и си скъса чорапите и повече никой не го видя.

Цялата скандираща, послушна колона тръгна, разбира се, след тях, без да се замисли, без да се разтревожи, като пееше в чест на войниците с пушките, насочени към беззащитния враг. Те все още нямаха представа точно на ръба на каква опасност се намираха.

Защото облекчението за водачите беше кратко — само след няколко метра уличката щеше да стигне до открития Макс-Йозеф Плац. Тогава отляво се откриваше тесният каньон на Резиденцщрасе — другият може би не така добре охраняван път към Одеонсплац… пътят, който непременно трябваше да поемат… Но дали наистина трябваше! Защото пак от този Макс-Йозеф Плац един широк, широк булевард водеше обратно, в пълна безопасност право към реката — към съблазнителния път на отстъплението.

Съблазнителната жълта кола бе паркирана там, до паметника. Когато наближиха ъгъла, младият Фон Шойбнер-Рихтер (дясната ръка на Лудендорф) разпозна в нея колата на Хитлер и сви устни. Той щеше да се погрижи да не изоставят стария генерал в трудния миг.

Но някой отново нареди да спрат, още един преглед на оръжието — офицерите трябваше да се уверят напълно, че всички пушки са празни.

Съблазнителната жълта кола леко се тресеше — значи двигателят й работеше! Макс Ервин фон Шойбнер-Рихтер, застанал до Хитлер, се вцепени и стисна здраво ръката му, която бе хванал приятелски. В това време някъде назад Вили се прозяваше измръзнал от студ и вдървените му пръсти несръчно опипваха ръкохватката. Нямаха ли край тези проверки? Всичко това му беше дотегнало. Фриц духна върху пръстите си и изпсува — счупил си бе нокътя. Ама че скучна революция! Всички до един въздъхнаха с облекчение, когато колоната потегли отново.

Но застаналите нащрек полицаи от отряда, който чакаше между статуите във Фелдхернхале, чуха ехото от щракането на стотици затвори, отворени едновременно за проверка, и направиха собствените си заключения. Значи бунтовниците зареждаха пушките — имаха намерение да избързат, защото ги превъзхождаха числено. А полицаите бяха толкова малко… но тези последни сто метра по Резиденцщрасе бяха като Термопилите — тук петдесет души можеха да удържат срещу пет хиляди, стига да бяха твърди.

На Вили му се стори, че зърна младия Шайдеман близо до тихо бръмчащата жълта кола на ъгъла на площада. Той сякаш се опитваше да им направи знак и Вили сбута Фриц — но онзи там изглеждаше така печален, че нямаше как да е Лотар!

И все пак странно как внезапно опустяха улиците — къде бяха отишли аплодиращите зяпачи, които изпълваха Мариенплац? Когато предната колона зави наляво по Резиденцщрасе, нито един цивилен не я последва — само някакво забавно кученце със зимна жилетка на шотландски карета и с важен вид.

Когато княгиня Наташа (защото момичето с велосипеда беше руската приятелка на Мици) стана, началото на колоната вече не се виждаше и Перусащрасе беше изпълнена с нацисти, но тя предположи, че ще завият отново наляво по Резиденцщрасе. Ако искаше да види представлението, най-добре бе да отиде на Одеонсплац преди тях, а беше решила да не пропусне нищо, защото самотната млада емигрантка не усещаше студа, съвсем опиянена от песните и маршируването, от всеобщото чувство за единство и от възторга. Яхна велосипеда си, измина останалите няколко метра до края на Театинерщрасе, сякаш войниците пред нея просто не съществуваха (и всъщност те бяха много малко).

— Дяволите да я вземат — промърмори командващият офицер, — застанала е на линията на огъня ни? Затова я пропуснаха да мине и по този начин Таша се оказа единственият цивилен на целия празен център на Одеонсплац и от всички прозорци гледаха към нея, но тя съвсем не се смути, защото не й беше в характера. Въртейки бързо педалите, заобиколи отдалеч единствения брониран автомобил, разположен там, но не й обърнаха внимание. Добре! Горната част на Резиденцщрасе беше открита, значи щеше да тръгне по нея и да ги пресрещне — чуваше тропота на приближаващите колони, а когато стигна до ъгъла, зърна блясъка на щиковете им. Но точно тогава откъм Фелдхернхале се показа отряд въоръжени полицаи и зае позиция от другата страна на улицата, точно пред нея, до стената на двореца. Невероятно тънка преграда, но трябваше да удари спирачки и да слезе от велосипеда точно зад тях. Раз — два, раз — два… сега между гърбовете на полицаите виждаше как шествието се задава — нацисти с натъкнати щикове и оберландери без щикове, един до друг, по шестнайсет в редица, истинска орда. Жалката тънка нишка полицаи можеше да я спре толкова, колкото лентата на финала може да спре състезателите; щяха да ги смажат, ако не побързат да се измъкнат. Раз — два, раз — два… тя потропваше в такт. Каква несъкрушима сила!

Вече никой не пееше и един от маршируващите водачи внезапно подвикна на полицаите:

— Не стреляйте, това е Лудендорф! — и тогава някакъв полицай стреля.

Изглеждаха като непреодолима сила — но когато най-сетне отекна този нестроен, неубедителен залп, колоната мигом се стопи.