Ричард Хюз
Лисица на тавана (18)

Глава 17

— Какво, мислиш, би станало, ако имаше повече такива като теб на земята? — продължи Джеръми. — Човечеството ще бъде изложено голо на вледеняващия повей на Свободата; предадено в ръцете на Свободата, тази вечна заплаха, пред която Човешкият дух се носи в неспирно бягство! Post equitem sedet atra — Libertas^[1]! Малко ли революции са представлявали само още един отчаян напън на човечеството да избяга от свободата?

„Бягство от свободата! Каква дивотия!“, помисли си Огъстин.

Както му бе присъщо, Джеръми дори не беше последователен в развитието на тезата си, а подскачаше като скакалец от мисъл на мисъл. Гласът му звучеше наставнически и уверено (само дето от време на време изтъняваше от възбуда), но лицето му оставаше по детски развълнувано от самото удоволствие на играта с думи. Огъстин, който по-скоро наблюдаваше, отколкото слушаше приятеля, от когото така се възхищаваше, се усмихна примирително. Бедничкият Джеръми! Жалко, че си напряга мозъка само когато иска да е интересен, защото наистина е способно момче…

„Бедничкият Огъстин! — си мислеше Джеръми, докато говореше. — Не вярва нито на дума от това, което казвам! Пророк не бива без почит^[2]… добре де, няма значение… този път наистина съм напипал нещо — бягството от свободата…“ Ако бе изтълкувал вярно знаменията на времето, той беше много близо до истината.

Мери започна да потропва ритмично с крак. Словото на Джеръми напълно заглушаваше този припрян слаб звук, но и тя вече почти не слушаше. Някога, преди време, смяташе, че Джеръми е направо блестящ, а и сега донякъде бе на същото мнение, но като че ли напоследък загуби желание да го слуша. Човек продължава да се променя (сети се внезапно тя) още дълго, след като порасне.

Джеръми имаше досадната способност да превръща дори смислената приказка във фантастична глупост, а освен всичко сякаш сам не различаваше едното от другото; и все пак всеки миг беше в състояние изведнъж да открие частица от някоя нова истина, също като внезапен проблясък — нещо, до което мудно мислещите не биха стигнали за година. Тази вечер обаче съвсем прекали с идеята си за „бягство от свободата“. Наистина някои хора не се стремят така отчаяно към свободата както други, но разликата е относителна; та хората никога няма да се откажат от собствената си свобода, тираните са онези, които им я отнемат… В края на краищата стремежът към либерализъм и демокрация не е само мода, той е вечен, част от човешката природа… от прогреса.

Какво дълбоко недоверие изпитваше Гилбърт към подобен блясък — към Джеръми… към Дъглас Мос — цялата тази оксфордска пасмина! „Те са като хрътки, които надушват миризмата, но не могат да я следват, казваше той. Те са дрънкала, забравят се…“ Гилбърт не споделяше нейната страст към лова (инак не би търпял човек като Тривет в конюшните си), но обичаше да си служи с ловна терминология — използваше я в Камарата да дразни торите.

Огъстин, изглежда, ценеше независимостта и самотата повече от всичко. Но нали (както мислеше Мери) връзката между хората е най-човешкото нещо на света? И значи за хуманиста, който не вярва в бога, тази връзка е най-свята? Не можеш просто да престанеш… да бъдеш част от Човечеството, както, изглежда, смяташе Огъстин.

Сетне Мери взе да се пита защо ли госпожа Уинтър толкова настояваше да разговаря с нея. Трябва да излезе веднага щом Джеръми спре да си поеме дъх. Докъде ли бе стигнал?

— Вие, анархистите — чу го тя да казва на Огъстин.

Но, помисли Мери, ако се премахне всяка форма на управление, както искат анархистите, ще трябва да изпадне и повелителното наклонение от граматиката, защото „управлението“ не е нещо скътано на висока полица с етикет ПОЛИТИКА — управлението е част от човешките отношения по всяко време. Човек винаги управлява и бива управляван. Повелителното наклонение е всъщност основата, от която са изтъкани свещените човешки отношения, посегнеш ли на здравите повелителни нишки, и цялата паяжина ще се разплете…

— Не! — викна Огъстин и така удари с юмрук на масата, че чашите иззвънтяха (Господи! Какви ли глупости е изрекла на глас). Твоята паяжина не може да се разплете, защото… това са Новите дрехи на царя! НЯМА паяжина! Дори няма и една нишка, която да свързва човек с човека, нищо няма!

— Разбирам — намеси се възхитен Джеръми. — Искаш да кажеш, че и цар, и слуги — цялото човешко общество е шествие от отделни голи хора, които се преструват на облечени! „Което Бог е разлъчил, човек да не…“^[3]

Една от чашите продължаваше да звънти и Мери заглуши с пръст тънкия й гласец.

— Наистина вече трябва да вървя — каза тя. — Обещах на госпожа Уинтър в девет. Ако Гилбърт и приятелите му пристигнат…

— Не си отивай! — рече Огъстин. — Човек не ги знае тези парламентаристи, може въобще да не се появят!

— Но как ще стигнат дотук? — попита Джеръми. — Да не би скъпият Тривет да ги посрещне на гарата в Темпълкум?

Гласът му звучеше невинно, но в очите имаше закачка и докато излизаше от стаята, Мери се усмихна на себе си. Явната несъвместимост на характерите на Джеръми и Гилбърт наистина бе по-поносима така, отколкото когато се прикриваха.