Ричард Хюз
Лисица на тавана (35)

Глава 6

На спирка Лориенбург влакът спря досами брега на бързотечния незамръзнал Дунав и остана да пухти там. Огъстин радостно слезе от него и последва останалите пътници, които прескачаха линията.

На ниския перон — толкова нисък, че едва ли заслужаваше това название — висок разгневен евреин се пазареше с група селяни и размахваше една патица, стиснал я за вързаните крака. Всички селяни, както и онези от влака, носеха нещо като цивилна униформа: дебело сиво сукно, обточено със зелено, с огромни кожени яки. Един беше прегърнал любовно космато прасенце, друг — мъркащ акордеон.

В този миг към Огъстин се насочи една почти гигантска фигура. Малката „тиролска“ шапка с шнурче и перо се поклащаше над тълпата. Човекът носеше същото подобие на униформа като селяните, но по-нова и по-добре скроена и макар да изглеждаше направена от метри гъсто тъкан плат и на вид да бе много здрава, на мускулестите му масивни рамене едва не се пръскаше по шевовете. Имаше походката на човек, който обича да се движи всеки ден навън сред природата…

Следваше го дребен смугъл човечец с маймунско лице, някакъв слуга, който грабна багажа на Огъстин. Така че това беше братовчедът Валтер — рицарят Фон Кесен, дошъл лично да посрещне гостенина си!

Сигурно беше така… и все пак Огъстин установи с изненада, че домакинът му носи такива немски дрехи. Някак си не беше мислил за кесеновци като за немци, каквито бяха и селяните. Та нали навсякъде джентълмените са си джентълмени — те са нещо като международно семейство, създадено повече или по-малко по английски модел. Но скоро установи, че баронът говори великолепен аристократичен английски, макар и остарял с десет години.

Валтер се здрависа топло с Огъстин, после го грабна под ръка и го поведе набързо през спретнатото селце, докато го разпитваше за английски роднини, повечето от които и двамата не бяха виждали през живота си и едновременно с това отговаряше весело на тихите, изпълнени с уважение поздрави, които се сипеха от всички страни.

— Grüss Got, Herr Baron…^[1]

— Grüss Got, Zussammen!^[2]

Този баварски барон говореше отсечено. Grüss Got, Zusammen прозвуча като „сгодна цена“, помисли Огъстин и се усмихна. Направи му впечатление колко чисто и спретнато е всичко. За очите на англичанина витрината на месаря не изглеждаше чак претъпкана, но пък беше подредена като олтар — колко немарливи бяха английските месари в сравнение с тези.

На Огъстин му се щеше експанзивният братовчед да му остави време да се огледа, да види всички нови чудеса, а така само дето не подтичваше с него. Всъщност беше същинска мистерия как този човек смогва да стъпва толкова здраво върху замръзналата земя, защото когато внезапно завиха на един ъгъл в селото — до аптеката — Огъстин се подхлъзна, налетя на стар евреин, който продаваше дантели и двамата едва не паднаха. Освен това в същия миг някой мина като стрела на косъм от тях. Младеж на ски. Злощастните ски трополяха и пускаха искри, носейки се почти неудържимо по твърдия като желязо лед (защото всъщност сняг нямаше) и само като по чудо скиорът запази равновесие и успя да завие покрай волската каруца в средата на кръстопътя. После се спусна надолу по стръмен черен път към замръзналите лъки.

Валтер тъкмо започна да обяснява: „Аха! Най-големият от моите разбойници, Фр…“, когато се появи нещо друго, но то напомняше повече нисколетящо и отскачащо гюле, отколкото стрела. Беше малка шейна с две момиченца в нея, омотани като вързопи в многото си дрехи, а двата чифта плитчици стърчаха право назад, изопнати от скоростта. И те едва успяха да завият покрай бавнодвижещата се волска каруца. Но не можаха да вземат обратния завой, шейната се удари в купчина чакъл, скована от леда като бетон, и двете се преметнаха презглава.

Децата изхвърчаха във въздуха и паднаха на главите си. Цяло чудо беше, че не загубиха съзнание и дори не загинаха. Но не, те се вдигнаха, макар и бавно, замаяни. Очевидно здравата се бяха натъртили и нежното сърце на Огъстин се изпълни с жалост. Коленете им трепереха. После едната колебливо повдигна юмруче към очите си… но виждайки това, Валтер изкрещя грубо някаква подигравка и те мигом се вцепениха.

Не бяха забелязали, че баща им ги наблюдава, но сега дори не се опитаха да разтрият натъртеното. Смогнаха някак да обърнат шейната, като се олюляваха, но без да паднат, повлякоха я след себе си (макар да се движеха почти като пияни) и изчезнаха от погледа.

— Зелени дребосъци, карат ме да се срамувам — рече Валтер, но гласът му прозвуча съвсем гордо и доволно, сякаш очакваше да му противоречат.

Огъстин не каза нищо — прекалено се стресна. Бе пропуснал да разгледа лицето на братовчеда при срещата им, но сега реши, че с този глас, това поведение, това масивно телосложение, той сигурно много прилича на великан човекоядец или на огромен каменен трол.