Ричард Хюз
Лисица на тавана (68)

Глава 12

Арестуваха Хитлер в неделя, 11 ноември; в този ден цяла Англия празнуваше Деня на примирието. Петата годишнина от края на последната война в историята на човечеството… Но как се зароди тази красива вяра и защо оцеля? Защото сигурно нищо по-дребно не можеше да компенсира смъртта на всички загинали момчета.

Сутринта, тържествено двуминутно мълчание навсякъде. Като магия — и вътре, и навън никой не говореше, нищо не се движеше — колите, автобусите и товарните платформи спряха на улиците, каруците по тесните селски пътища, краварите в оборите замръзнаха на място. После, когато тръбачите във всички черкви изсвириха последния акорд на Последната тръба, дойде моментът на освобождението — целувката на принца. Изпънатите като свещи мъже в цивилните си дрехи се отпуснаха и запалиха цигари, жените заговориха, децата се затичаха, колите тръгнаха, клаксони засвириха.

Но беше време за вечеря. Църквата на Мелтън бе празна. Там остана само наградата — макове от Фландрия — и изсечените в камъка имена; а у дома си викарият на Мелтън дъвчеше плодов кейк и доизглаждаше вечерната си проповед в чест на примирието.

В самотния си дом сред възвишенията Нели току-що беше сложила коритото в новата мивка.

В санаториума на Гуилъм всички сестри носеха макове на реверите си, с макове беше закичен и портретът на краля. Гуилъм вече си подреждаше нещата — късаше писма и т.н., готов още утре да си тръгне, защото вече се беше оправил дотолкова, че трябваше да го изпишат. Той не притежаваше кой знае какво, само една острилка за моливи, която подари за спомен на приятеля си от съседното легло. После добави и червен молив и двамата се разплакаха.

Сестрата доста отдавна бе казала на Гуилъм, че ще си ходи с надеждата да отклони мисълта му от смъртта на дъщеричката. Но дори и докторът трудно успя да го накара да разбере, че трябва да минат месеци, „преди отново да може да работи“. Отдадоха всичко на гърлото му, защото гърлото е най-ценният орган за проповедника — Гуилъм трябваше преди всичко да си пази гърлото!

Всъщност гърлото му беше поразено от лечението и гласните струни бяха унищожени. Винаги щеше да говори само шепнешком, но не му го казаха.

— Колко време трябва да го пазя?

— О… най-малко шест месеца.

(Както си мислеха те, Гуилъм едва ли щеше да живее още шест месеца.)

Шест месеца! За човек, който очаква да умре, това е кратко време, но за Гуилъм, който очакваше да живее, това бе безкрайно дълъг срок за възстановяване на здравето. И все пак странно нещо е това — Spes Phthisica^[1] — макар да бе уверен, че скоро ще е здрав като камък, отпочинал и готов да се втурне към амвона, все пак Гуилъм прекрасно разбираше, че никога няма да се съвземе и ще умре. Само че в съзнанието му тези две истини бяха раздалечени, за да не си противоречат.

Като си мислеше за смъртта, сърцето му се преизпълваше със съжаление към бедната Нели. Толкова скоро той щеше да срещне малката Рейчъл, която го чакаше на отвъдния бряг на Стикс; щеше да се появи пред Създателя, стиснал топлата й мила ръчичка в своята. Но може би Нели трябваше да изживее още много нерадостни години, преди да види отново изгубеното си дете. Две мъртви деца, а сега и съпругът й умираше. Бедното опустошено сърце на Нели! Гуилъм се молеше с цялата си душа мъничкият Силванъс да порасте и отново да го запълни. Всъщност в мислите си Гуилъм се занимаваше много с бебето, което дори не беше виждал. Щом се оправеше, двамата с Нели щяха да посетят гроба на Рейчъл на голия хълм над Пенрис Крос; щяха да вземат и Силванъс, защото от самото начало трябваше да го научат да обича и почита сестричката, която никога не бе виждал — ангелчето; което господ им бе дарил за малко и сега от небето то го обичаше и гледаше как расте. Трябваше да научат Силванъс да се старае да бъде винаги достоен за тази ангелска любов — никога да не прави и дори да не помисля за нещо, което би огорчило тези невинни очи. Малко по малко момчето трябваше да осъзнае, че сестричката му непрестанно го наблюдава от небето.

Защото, като не се смята религията, най-хубавото, за което Гуилъм можеше да мечтае сега, бе радостта да отгледа своя син. Кроеше безкрайни планове за това (особено вечерно време, когато му се покачваше температурата), за всички онези неща, които щяха да правят заедно с момчето, когато порасне.

„Заедно с момчето“ — о, това беше най-болезненото ужилване на Смъртта.

Неделният вестник, оставен на леглото на Гуилъм, не съдържаше много сведения за преврата в Мюнхен и името на Хитлер бе изписано погрешно. Естествено за Гуилъм нямаше нищо интересно в него. Но погледът на Мери се задържа върху думата „Мюнхен“, макар и само защото брат й сигурно е бил там горе-долу по същото време. Без основание заключи, че трябва да е видял всичко и първото му писмо щеше да е пълно с описания на случилото се — добре беше да разбере какво всъщност става. Но Гилбърт почти не погледна този параграф — баварските лудории не можеха да имат каквото и да е значение за Англия, а един политик не трябваше да изпуска от очи главното. Защото моментът беше критичен! Болдуин бе изпреварил Лойд Джордж, наложил бе митнически протекции и по този начин, разбира се, бе върнал Л. Дж. обратно към безкомпромисната Свободна търговия. Промяната в позициите на Болдуин означаваше отгоре на всичкото и измяна на предизборните обещания на неговата партия, дадени едва през пролетта, а това щеше да доведе до нови общи избори почти веднага; та либералите волю-неволю сплотиха редиците си — поне за следващите една-две седмици.

„Какъв е шансът да изгоним торите?“ В кейка имаше ким и докато размисляше, Гилбърт разсеяно чистеше зъбите си с теленото стъбло на своя мак.