Ричард Хюз
Лисица на тавана (58)

Глава 2

Големият часовник на замъка започна да бие и при последния му удар Мици се събуди.

Беше тъмно като в рог и миришеше на кожени дрехи. Откъм прозореца срещу леглото не се процеждаше светлина и все пак Мици беше напълно будна, при това с чувството, че трябва да направи нещо. Посегна към кутийката кибрит до свещта, запали клечка… и нищо не стана. Чу обикновеното съскане, но не се появи светлина.

Едва тогава си спомни. Но… но как е възможно човек да забрави, че е ослепял?

Не! Не! Не! Положително тази внезапна слепота е само лош сън, от който Мици току-що се е събудила — в тъмното!

Но мирисът на кожа… внезапно си спомни за вчерашното пътуване с шейната. Нещо повече — това наистина съвсем не беше обичайната чернилка на нощта, по-скоро липсата на зрение, отсъствие на каквото и да е зрително усещане. Просто Паметта бе извикала зрителната представа за тъмнина, тъй като това бе най-близкото познато на Паметта съответствие. Мици се опита с усилие на волята да види отново „тъмнината“, но почти веднага ограбеният зрителен нерв събуди хаос от безсмислени усещания, подобни на тези, за които чичо Ото разправяше, че се появявали понякога в ампутирания му крак.

В действителност нямаше никакво доказателство дори за това, че е още нощ! Спокойно можеше да е и съвсем светло — оттам и чувството, с което се бе събудила Мици — че трябва бързо да направи нещо.

Убедена, че се е успала и ще закъснее за закуска, Мици скочи от леглото да потърси дрехите си. Обикновено ги сгъваше на стола до прозореца, където сутринта нахлуваше ослепителна светлина и я насочваше към тях, но дали в снощното си отчаяние се бе сетила да ги остави там? И всъщност къде беше прозорецът? Без да се замисля, тя се бе отдалечила на няколко крачки от леглото си и вече не беше сигурна къде се намира.

Освен това илюзиите в цвят и форма, които се гонеха в зрителната й памет, сега станаха натрапливо ярки — подобно на хвърлени към нея твърди предмети — и тя неволно се сви да ги избегне. Изпаднала в паника, започна да се движи без посока из стаята, с протегнати ръце се опитваше да напипа мебелите, да разпознае нещо и скоро се изгуби напълно в голямата си стая. Трудно й беше без очи (пък били те късогледи, полуслепи) да запази равновесие върху стария неравен под — препъна се в изметната дъска, протегна ръце да не падне… дланта й докосна нещо и тя го сграбчи, но само за да усети непоносимо остра болка — защото за да запази равновесие, бе хванала тръбата на печката, нагорещена почти до червено.

Болката накара Мици да дойде на себе си. Сега вече знаеше точно къде се намира, защото усещаше топлината, която идваше откъм печката на няколко крачки от нея — ако беше запазила самообладание, щеше да я усети по-рано, вместо да налети право върху й. Докато стоеше там, лапнала изгорените си пръсти, хрумна й, че трябваше отсега нататък да използва такива местни източници на топлина и студ, за да се ориентира — ще трябва да се научи да се ориентира по излъчваната от многото печки топлина, по студения въздух близо до прозорците и течението през отворените врати — а не по светлината (денем от прозорци, а нощем от лампи), пронизваща преди от време на време мъглата, в която се движеше, като лъчите на крайбрежен фар.

После Мици си спомни и за воя на лисичето от предишната нощ и промяната на отекващия звук, когато то беше в просторния салон, после от затвореното отвсякъде стълбище, а сетне от тавана над нея. Може би ще успее да използва отекването на звуците, за да разбере къде се намира — в средата на помещението или близо до стена.

Мици отново започна да се движи наоколо, като опипваше за дрехите си. Този път бързо намери стола до прозореца, но те не бяха на него. Затова, докато криволичеше из стаята, започна да издава кратки, отсечени, подобни на лисичи лай викове, като се опитваше съзнателно да тълкува ехото, защото се отчая — трябваше да си намери дрехите! Сега вече слънцето сигурно се бе появило над хоризонта и хвърляше ярката си утринна светлина през прозореца право вътре — макар че тя не можеше да я види. Знаеше, че е закъсняла, а папа не обичаше да се закъснява.

В злокобното й джафкане се прокрадна скръбна настойчивост…

Франц се събуди, чувствителният му слух долови джафкането.

За момент помисли, че пак се обажда лисичето, но скоро разбра, че не е същинска лисица. Всъщност звукът беше съвсем необикновен, тайнствен, нещо повече, идваше от съседната стая — от стаята на Мици. Нещо бе влязло при Мици.

Вампир в образа на лисица? Потрепери и по кожата му полазиха тръпки. Но миг по-късно разпозна гласа на Мици и уплахата се превърна в раздразнение. Тая малка глупачка! Какво искаше да направи, да събуди цялата къща — побъркала ли се беше? Хвана го такъв яд, че ръката му трепереше, докато палеше свещта; втурна се при нея, изпълнен със справедливия гняв на по-големия брат. Четири часът сутринта! Побъркала ли се беше? По това време момиче да стои по нощница в средата на спалнята си и да джафка!

Каза й колко е часът, но Мици не можеше да повярва и избухна в сълзи, когато той я избута обратно в леглото.

Но внезапно Мици чу как изплющя шамар и свадливият глас на Франц внезапно секна. Замени го друг глас, пресипнал, старчески глас, който пееше познатата от детинството песничка

Яйце отмъкна псето,

но в кухнята, уви,

готвачът взе лъжица

и го разполови.

Милата стара Шмидхен… Колко често в детските години тази песенчица приспиваше болната или капризна мъничка Мици!

Мици въздъхна дълбоко. Но „епичният“ разказ продължаваше:

Над гроба всички псета

забиха след това

Със свещ в ръка старата бавачка — дребничката й фигура бе увита в три нощници, малкото останали сиви кичури на почти оплешивялата глава стърчаха като бодлите на морски таралеж — се приведе над сполетяната от голямо нещастие млада баронеса и я загледа тревожно и изпитателно, докато продължаваше да пее:

една надгробна плоча

със следните слова:

„Яйце отмъкна псето

но в кухнята, уви…^[1]“

— и все така, все така, защото песничката е безкрайна.

Но малката баронеса на Шмидхен спеше дълбоко, а що се отнася до младия барон, той отдавна се беше промъкнал в стаята си — с подвита опашка и все още пищящо от шамара ухо.