Ричард Хюз
Лисица на тавана (46)

Глава 17

Изглежда, по някое време всички все пак бяха обядвали, но Огъстин бе дълбоко опиянен и не съзнаваше такива неща. След това обаче се случи нещо, което трябваше да забележи — Мици изчезна и се появи отново, облечена от горе до долу в кожи. И Франц се появи, изглеждаше красив и старомоден в дългата кожена дреха без ръкави, препасана през кръста (каза, че предпочитал ръцете му да са свободни, за да управлява конете). Тогава Валтер настоя да даде на Огъстин собствената си шуба — от великолепен самур, с елегантна, но старинна кройка; беше прекалено голяма за Огъстин, което предизвика шумно веселие. Най-сетне. Аделе извади отнякъде шапка от тюленова кожа и докато му я слагаше със собствените си ръце на главата, лицето й отведнъж се подмлади, за миг му се стори, че едва ли не самата Мици наднича от него.

Очевидно отдавна бе уговорено следобед да представят Огъстин на някакви съседи. Ставаше дума за Щойкелови, които живееха много нашироко в голяма вила в Рьотинген, на около петнайсетина километра от Лориенбург. Първоначално семейството смяташе да се изсипе там в пълен състав, но като се имаше предвид съмнителното политическо положение, доктор Щойкел сигурно щял да разбере… Във всеки случай сега само тримата млади трябваше да отидат.

Щойкелови (както обясниха на Огъстин) не бяха благородници, а изтъкнати интелектуалци (които Валтер смятал за достойни за уважение). Доктор Щойкел притежавал стара и утвърдена издателска фирма в Мюнхен с добра репутация, специализирана в областта на изкуството, също както и дори още по-утвърдената група на Ханфщенгл; освен това бил съпритежател на изложбена зала и предприятие за търговия с картини (стерлинги и долари!) на много хубаво място на Променадещрасе. Ставало дума, разбира се, за Улрих Щойкел от Рьотинген, „доктор Улрих“ — защото брат му — доктор Райнхолд (видният мюнхенски юрист) бил, както и самият Валтер депутат от центристката партия в Ландтага, но сега (пак като Валтер) по собствено желание стоял настрана от партийните борби. И все пак бил запазил всички връзки.

Доктор Райнхолд бил много надарен… тук Валтер се отклони, за да опише едно от събранията на „Гея“ през миналия сезон (дружество на особено изтъкнати хора, чиито заседания започвали със сериозни лекции върху значими въпроси и завършвали с блестящи свободни разговори на телешки наденички и безплатна бира). Самият Валтер присъствал на такова събитие, но почти нямал кураж да говори, докато Райнхолд Щойкел се покрил със слава, защото напълно объркал лектора с въпрос за някаква дребна подробност от валутната теория — а лектор бил самият доктор Шахт, великият Хилмар Шахт.

— Хората разправят — отплесна се Валтер, — че Шахт щели скоро да го поканят да вземе в ръцете си финансите на държавата…

В този момент Мици тръгна надолу по стълбите, при което Огъстин (за когото и без това името на Шахт нищо не означаваше), без да се бави, престана да слуша Валтер и я последва по петите.

Когато стигнаха в двора, Огъстин разбра защо са всички тези кожи и дебели дрехи. Щяха да пътуват с теглена от един кон лека шейна, седнали един до друг тримата, незащитени от студа, като три птички на клонче.

Сърцето на Огъстин подскочи, но уви, Франц реши да седне между двамата, тъй като щеше да управлява шейната.

Щом дребният човечец с маймунското лице пусна коня и шейната потегли, макар все още много бавно, Огъстин бе обхванат от странно замайване, имаше чувството, че плава, защото тя започна да се мята като автомобил, който поднася на завоите. Неволно кракът на Огъстин се протегна предпазливо към спирачката, а ръцете му посегнаха да стиснат волана. Шейната се носеше зад коня, като влачен от кораб сал. Но на конските шейни, както скоро установи Огъстин, нищо им няма, когато се мятат и подхлъзват — те не са като сигурните превозни средства на колела, дори не е необходимо да се придържат към пътя. Още щом преминаха опасностите на павирания път Франц се отклони от шосето. Свърна през полето и подкара в лек галоп, шейната се поднасяше и подмяташе върху скриптящите си плазове, чистият, студен въздух свиреше край ушите, а тя се носеше стремително напред през откритата местност.

Щом успя да накара мускулите си да се отпуснат, да приеме това движение и да му се подчини като безпомощно бебе, Огъстин установи, че и съзнанието му се отпуска (в хармония с тялото) като на малко дете. Изпитваше непреодолимо желание да пее — не някаква песен с определена мелодия, а просто да зачурулика в чест на Мици, както пеят влюбените птички, тъй както бе „пяла“ Поли, докато пътуваха с колата към Мелтън. Нещо повече, само допреди малко, когато бе запушил здраво ушите си за думите на Валтер, в съзнанието му бяха останали последните безсмислени срички, произнесени от него: „Шахт! Шахт! Доктор… Хилмар Шахт“, започна да припява Огъстин. После спря да направи бележка с нормалния си глас:

— Хилмар! Какво неописуемо смешно име! Обзалагам се, че е сресан на път по средата, а Франц?

Но Франц не му обърна внимание — цялото му съзнание беше другаде, в миналото… кръстоносния поход на Фон Еп за прогонване на червените от Мюнхен преди четири години…

Снощи татко искаше да направи силно впечатление, като свърза името на Франц с тази работа, сякаш не се разбираше от само себе си, че Франц не е могъл да не участва! Та не беше ли тогава вече добре подготвен кадет, навършил шестнайсет? Не беше по-млад от приятеля си Волф, а преданият Волф по това време вече от шест месеца се биеше в латвийските блата. С Фон Еп тръгнаха още мнозина от кадетското училище. Дори Лотар, братчето на Волф, другото момче на бившия губернатор Шайдеман, поиска да дойде и щяха да го вземат, ако нямаше съвсем детински вид… Гласът му дори не беше започнал да мутира.

Тогава защо Франц се подразни снощи, когато татко издрънка… в края на краищата тогава той е бил само едно момче, шестнайсетгодишно момче, така се случи да е той… но вече не е момче.

Толер… снощи онези двамата произнесоха името на Толер (младия командир на „червените“) и с това бръкнаха в открита рана.

Имаше такъв ден, когато червените атакуваха и за няколко часа Франц неочаквано се озова в плен на Толер… Гадният вкус на близката смърт горчеше на устните, винаги когато ги облизваше (а той непрестанно ги облизваше, докато стоеше там с вързани ръце в очакване на смъртта) — това ли беше болното място.

Ако не беше то, кое тогава?

След пролетните операции — ревът на оръдията и трясъкът на бомбите, възбудата и ужасът — в един майски ден на 1919 г. дойде окончателният триумф на белите, денят на победата и славата. Тържественото влизане в Мюнхен с оръжие в ръцете по разнебитената и струпана с боклуци Лудвигщрасе и после на Одеонсплац — вдигаха високо крак между Резиденцхале и Фелдхернхале и надолу по тесния улей на Резиденцщрасе, покрай Макс-Йозеф Плац към готическия Мариенплац по-нататък. Имаше благодарствен молебен и литургия на открито; смъкнаха червеното знаме и „скъпото бяло и синьо знаме“ на стара Бавария се развя отново над града.

Това положително беше краят — след първи май доброволци като ученика Франц се надяваха да си отидат направо у дома. Но изглежда, все още имаше работа за тях — Мюнхен трябваше не само да се освободи, но и да се прочисти…

Това „прочистване“… внезапно ръцете на Франц, стиснали юздите, се разтрепериха, галопиращият кон отхвърли назад глава и изпръхтя — защото отведнъж двайсетгодишният Франц стана пак на шестнайсет и изживя отново онова събитие от юношеството си.