Ричард Хюз
Лисица на тавана (78)

Глава 22

Когато майката на Гуилъм за първи път получи припадък в моргата, отведоха я в лечебницата на Пенрис Крос, но като стана по-добре, поискаха да я изпратят у дома. А къде все пак да я изпратят? След заболяването си остана малко „особена“ — наистина вече не биваше да живее сама. Не можеше ли да отиде при сина си в „Ермитажа“?

Щеше, разбира се, да спи в кухнята, а ако паднеше на легло… но все пак, щом се налагаше… самата Нели беше готова да я приеме. Без съмнение това би трябвало да разтревожи Гуилъм, но напоследък Гуилъм сякаш беше загубил способността да се тревожи, също както беше загубил способността си да ходи. Това наистина безпокоеше Нели! Но какво да се прави! Маги остана непреклонна — старата дама не биваше да идва в „Ермитажа“, но Нели не можеше да се откъсне дори за малко и да отиде да се погрижи за нея (нито пък би могла да понесе едно отиване там). Така че в крайна сметка Маги замина.

Това бе второто посещение на госпожа Уинтър в Пенрис Крос — ходи на погребението (единственият опечален от семейството), а после се отби при съдия-следователя да научи каквото може. Така че сега отиде направо при единствената личност, която познаваше в Пенрис Крос. За щастие случи се един от „добрите“ дни на доктор Бринли — като го убеди колко е безнадеждно да се разчита на Гуилъм и Нели, той обеща да уреди нещата. „Била малко особена, казвате? Значи трябва да й се намери подходяща квартира.“ Щял да намери нещо за старата дама във Флемтън (място, където никой не смятал околните за малко „така“). И тъй, по заповед на доктор Бринли общинският съветник Телър, който бе едновременно собственик на западнал магазин за бонбони и завеси и търговец на скариди, се съгласи да й даде стая под наем и госпожа Уинтър я настани там. След което трябваше да се върне вкъщи.

Стаята бе висока и влажна, с дървена ламперия, с изящно мраморно огнище (с малко ромбоидна форма) и за компания имаше множество мишки. Мишките шокираха госпожа Уинтър, но старицата се привърза към тях и започна война в тяхна защита. Защото в къщата на съветника Телър (всички бивши Главни управители носеха почетната титла „общински съветник“) градските котки влизаха и излизаха като у дома си. Изглежда, намираха, че мишките на Телър са по-апетитни от другите поради (както тя предполагаше) особения аромат, който придобиваха, като се хранеха само със скариди и скоро между нея и котките започна война на живот и смърт. По този начин мишките си живееха разкошно при съветника Телър — неограничено количество скариди и късчета кадифе, с които обзавеждаха дупките си, а бяха и под покровителството на старата дама. Тя също си живееше разкошно с мишките, а и семейство Телър бяха повече от мили към нея! В леглото си чуваше рева на морето, което обичаше, и от време на време отдалеч долиташе дрънченето на касата, когато в нея се случваше да падне монета.

Наистина, ако не отвореше прозореца, не виждаше много нещо; стъклото беше покрито със сол и издраскано от вятъра, който цял век бе навявал пясък. В някои дни трябваше да го затваря здраво, защото имаше усещането, че лети и може да изхвръкне навън. Но в дните, когато се чувстваше достатъчно устойчива да рискува, държеше прозореца си широко отворен — да тормози котките, които предпочитаха да влизат в къщата през счупеното стъкло на прозореца, точно под нейния. Отначало успяваше да ги спре, като размахваше ръце и ругаеше, но след време свикнаха и не й обръщаха внимание — влизаха и излизаха, като у дома си. Но някой беше оставил въдица за сьомга в гардероба й. Така че тя запуши дупката в стъклото долу и се върна в стаята си. Там изчака, докато на перваза под нея се нареди опашка от разочаровани котки, тогава се наведе и ги помете всичките с въдицата (две сиви, три пъстри, една почти ангорска и стар рижав котарак без ухо).

След това котките станаха по-предпазливи, стана по-предпазлива и тя — превърна този спорт в изкуство. Колкото до Флемтън, доктор Бринли се оказа прав — дори децата не се обръщаха, като видеха старицата, която по цял ден ловеше котки с въдица за сьомга от прозореца на втория етаж.

За да се върне на крайната гара в Пенрис Крос, госпожа Уинтър трябваше да пътува на товарна каруца върху скаридите на Съветника, а Негово блаженство каруцарят беше Том, сегашният Главен управител. Тъй като цял живот бе вдигал тежки товари, Том имаше биволски врат и огромни рамене — беше далеч по-як от коня си. Говореше малко, пиеше като смок, образованието му бе сведено до минимум, но съвсем не беше глупав. Брат му Джордж държеше гостилницата „Опустошителите“, Хю угояваше говеда в Блатото и тримата заедно държаха в джоба си властта във Флемтън с целия почтен „градски съвет“ и тям подобни (имаше и четвърти брат, но той не се броеше. Анюрин беше капитан на крайбрежни едномачтови корабчета, които неизменно потъваха, а наскоро се обяви за зъболекар — така поне пишеше на месинговата табелка на вратата му, макар че досега никой не бе рискувал да влезе).

Докато конят препускаше по коларските пътища, Том съобщи на госпожа Уинтър една вест, която я изненада — щели да продават Нютън! О, да, Том бил сигурен — младият господар бил решил да го продаде (тук Том я погледна косо) и сега всеки миг можели да го продадат на търг… макар някои да казвали, че имението вече било продадено — на някакъв спекулант от войната, когото Лойд Джордж направил лорд. В края на краищата защо да не го продаде? Хубавичко посрещане го очаква, ако някога се върне тук (Том отново я погледна с крайчеца на окото). „Но казват, че имотът бил наследствен и не можел да се продава.“

Когато Том искаше да разбере нещо, никога не задаваше въпроси, а си измисляше работна хипотеза, съобщаваше я и наблюдаваше реакцията. Но макар госпожа Уинтър да не знаеше за това и да се изненада, „методът“ му най-сетне си намери майстора, като се има предвид обичайната й дискретност — изслуша го учтиво, но не му даде и най-бегли сведения. Том шибна мудното си хилаво конче и потъна в мълчание. Работата беше там, че точно сега той имаше намерение да си купи автобус и за него беше жизненоважно да знае дали Нютън ще се продава — когато имение като Нютън се продава на търг, винаги падат възможности, които не бива да се пропускат. Ако Нютън бъдеше обявен за разпродажба, братята щяха да имат нужда от всичките си пари и автобусът трябваше да почака.

— В края на краищата — продължи той — сега младият господар станал католик и отишъл да живее в Рим… купил си много хубава къща, казват, досами папата…

„П. П., пишеше старата госпожа Ходкинс, изпрати и сачми.“

„Наистина същинска лудница!“ — помисли госпожа Уинтър отново, докато мажеше препечената филийка с масло.