Ричард Хюз
Лисица на тавана (80)

Глава 24

Нели се беше настанила преди повече от месец в „Ермитажа“ и някак постепенно — с помощта на госпожа Уодъми и Маги — си създаде нов ритъм на живот.

Отначало осигуряването на мляко й се струваше ужасно трудно, тъй като в ловния район нямаше стопанства. Но госпожа Уодъми измисли остроумен план — на връщане от работа един ратай всяка вечер го оставяше в хралупата на дъб, който растеше на по-малко от километър от къщата, оттам Нели с фенер в ръка го прибираше, когато намереше време, но колкото може по-рано (макар понякога това да ставаше чак към полунощ, след последното хранене на бебето). Колкото до водата, за всяко изтегляне на кофата отиваха седем минути (добре че въпреки всичкото си учене, Нели беше здрава като кон). Но кладенчовата вода си имаше и преимущества — нямаше тръби, които да замръзват (особено тук горе, в ловния район).

С две думи казано, на Нели никак не й беше лесно. Според някои хора гледането на бебе отнема напълно времето на един човек, а Нели трябваше непрекъснато да се грижи и за болен, а отгоре на това да прави покупките. В миналото тя пазаруваше като градска жена, което означава непрекъснато отскачане до ъгъла за забравени дреболии, сравняване на цените на конкуриращи се магазини, та да излезе по-евтино — с едно пени по-евтино за това или онова при еди-кой си тази седмица. Но в Мелтън имаше само един магазин за всичко и по правило цените бяха по-високи, отколкото в града — все излизаше с по някое пени по-скъпо, а не по-евтино.

Госпожа Уодъми идваше на коня си три пъти в седмицата да види дали всичко е наред и обикновено донасяше по нещо в дисагите, но тези малки подаръци бяха „отгоре“ — желиран телешки джолан или нещо подобно — пазаруването си оставаше. Маги й бе дала велосипеда си и това страшно много й помагаше, но Мелтън беше на близо осем километра — пътешествие, което трябваше да се предприема колкото може по-рядко, и при това положение товарът винаги ставаше тежък. Пътят й по нагорнището до ловния район, яхнала отрупания с покупки стар велосипед (отгоре на всичко мрежата, която пазеше полите на роклята й от спиците бе скъсана и непрекъснато се омотаваше около тях, докато най-сетне Нели съвсем я махна), беше дълъг, а тя винаги бързаше да се прибере у дома, защото изживяваше голямо напрежение, щом дори за момент оставяше Гуилъм сам в леглото. Болестта бе обхванала и гръбначния му стълб и той имаше тежки пристъпи на болка.

Гуилъм настояваше Нели да внася детето с кошчето му в бараката при него, за да пази мъничкия и да му говори. Той не можеше да става от леглото без чужда помощ и едва ли би успял да направи нещо, ако бебето наистина заплачеше — това винаги го разстройваше и Нели не пестеше успокоителния сироп. По този начин бащата и заспалия му упоен син се радваха на продължителни спокойни разговори — разговори, съобразени с възрастта, на която се предполагаше, че е синът съответната сутрин.

— Точно така, Сил, дръж се за пръста ми… (защото днес учеше малкия Сил да ходи). — В друг ден седеше до леглото на четиригодишното дете и му разказваше библейски приказки — за младенеца Исус и за Йосиф с пъстрите му одежди. — Е, какво ви учиха днес, Сил? — защото сега пък момчето с розовите бузи току-що бе дотичало от училище. Баща му го изпитваше на таблицата за умножение с три, после (няколко години по-късно) му помогна да се подготви за изпити… докато бебето лежеше в кошчето си и пускаше мехури.

— Сил! Как се казва това, Сил? — защото понякога бащата и порасналият му син излизаха на дълги разходки в гората — и Гуилъм го учеше как се наричат птиците, а Сил му показваше намерените от него гнезда. После говореха за Господ бог, който е създал всички красиви птици и е нашарил яйцата им — а бебето все така си гукаше.

Когато Силванъс стана юноша, Гуилъм настоя да водят сериозни практични разговори за всички видове професии, макар прекрасно да знаеше, че той иска да стане проповедник като баща си (но всяко влечение към свещенически сан подлежи на проверка). При което бебето се събуди и загука, усмихна се широко с беззъбата си като на костенурка уста, потекоха му лиги и се показаха венците.

Но винаги, каквато и да беше възрастта на момчето в момента, Гуилъм му говореше безкрайно за онова малко ангелче, което седеше на небесния прозорец и го наблюдаваше, ангел хранител, чиято обич трябваше да се постарае да заслужи.

— Сил, ако някога се изкушиш да помислиш… нещо неприлично за момичета… само си кажи шест думи: „И сестра ми, ангелчето, беше момиче“.

Това изпълваше Гуилъм с безкрайно щастие и той често си мислеше какъв късмет е имал. Напоследък вече не му правеше впечатление, че цялото възпитание на момчето щеше да трае само няколко месеца.

Следобед при хубаво време, поне в дните, когато Гуилъм го болеше по-малко гърба — Нели ги извеждаше заедно на „разходка“. Тя почти пренасяше Гуилъм от леглото му до стария плетен стол на колелца, който им бе заела Мери, завиваше го добре с одеяла, а най-отгоре хвърляше стар конски чул от конюшните на Мелтън. Тогава слагаше бебето на коленете на Гуилъм и ги закарваше на няколкостотин метра по замръзналата трева до края на стръмната скала, където под тях се простираше цялата дълбока речна долина; там почиваха известно време. Пътуването криеше опасности, защото тежко натовареният инвалиден стол не беше подходящ за този неравен път, но поне за Гуилъм гледката си струваше. Далеч долу се виеше реката, виждаха се безкрайните гънки на варовиковите хълмове, в ясни дни човек можеше да види камбанарията на Солсбъри. Защото сега болният извличаше безкрайно удоволствие от красивия земен свят — престана да бъде безплодната „долина на мъки“, както някога го заклеймяваше от амвона, и той започна да пише стихове.

Идилията трая до момента, когато се случи нещастието с Гуилъм, и то остави тежкия товар на вината върху съпругата и детето му.