Ричард Хюз
Лисица на тавана (62)

Глава 6

Защото в момента, когато Мици се почувства на самото черно дъно на отчаянието и като птиче в клетка заблъска главата си в решетките на смътните си религиозни представи, един глас, така действителен като ръката, която я накара да млъкне, й каза: „Помисли, Мици… ПОМИСЛИ!“ и внезапно тя намери отговора. Наистина имаше един ужасен грях, за който не се беше покаяла, нито дори изповядала — защото никога досега не бе го забелязала — през целия си живот си позволяваше да се смята за онеправдана, защото не можеше да вижда като останалите деца, а нито веднъж не бе благодарила богу за слабото зрение, което все пак имаше.

Сега, когато загуби напълно зрението си, осъзна какво богатство е било това полусляпо съществуване. Някога й беше трудно да се ориентира, а всъщност колко лесно е било в сравнение със сега. И каква изключителна красота притежаваше онзи странен предишен свят! Разлетите, мержелеещи се фигури — тези форми с цветовете на дъгата, които се променяха всеки миг като в разклатен калейдоскоп, от примигващите ярковиолетови очертания около местата, където бяха прозорците и смайващите многоцветни корони на запалените лампи — небето в мраморни жилки, движещите се колони — нейните приятели, а неподвижните — дървета…

Тя, която винаги е била на косъм от слепотата — това поне би трябвало непрекъснато да й напомня, че зрението не е присъщо на хората, че зрението е божи дар — бог дава, бог взема. А тя се бе радвала на всичко, без да благодари богу.

И в този миг на пълно покаяние за неблагодарността към бога, на осъзнаване колко недостойно и дребнаво е било цялото й покаяние за греховете, толкова дребни в сравнение с този последния, непоносимото й нервно напрежение стига кулминацията си и Мици най-сетне извърши неизбежния „скок“.

Оттук нататък целият страх от Ада — всички мисли за божието наказание, изчезнаха внезапно и напълно, както отминава гръмотевична буря. Остана само чувството, че плава, плава върху талазите на божията любов. Тя я пронизваше като слънчева светлина. Господ й стана несравнимо по-близък, откогато и да било, цялото й същество се сгуши в Безкрайната му длан… или не, Господ не беше извън нея — той течеше в жилите й. Той беше езикът, който говореше в ухото на съзнанието й, Той беше въображаемото ухо, което слушаше. Той сам, сам беше съзнанието й, което мислеше вместо нея. Нямаше вече никаква пречка между нея и бога — нейната и неговата воля бяха едно. Някога зрението беше преграда между нея и бога, затова божият пръст докосна очите й и преградата падна… и колко много го обичаше и обожаваше за това!

Мици повярва, че напълно се е отдала на бога. Но дали напълно? Наистина все още бе останала някаква мъничка частица от новопокръстената, която дори и сега наблюдаваше сякаш отвън тази метаморфоза в душата си; и странно, външният наблюдател беше онова „Аз“ и стоеше в основата на извършващото се. Онова нейно „Аз“, което просто не можеше да не почувства съвсем мъничко гордост — именно тя бе избраницата, дарена с тази изключителна милост, защото в края на краищата не всеки е достоен да бъде ослепен, за да се приближи до бога.

Трудно е обаче да си толкова придирчив, без да преувеличаваш. Поне за момента гласът на този външен наблюдател оставаше слаб като писукането на танцуващо сред пръските на ревящ водопад канарче; осенената от божията благодат Мици почти не го забеляза, остави го да заглъхне, а нейното желание да се помоли и да благодари богу за новата си слепота, този извор на екстаза, който сега изживяваше, на това предвкусване на вечния живот — стана така силно, че обикновената й делнична стая не можеше повече да го побере и тя пипнешком намери пътя към вратата.

Никой не я видя да пресича коридора, защото заседанието на семейния съвет (свикан да реши какво да правят с Мици) продължаваше, председателствано от покойния крал Лудвиг, който следеше всичко, без да произнесе и дума. Така никой не видя, нито пък чу как Мици се прокрадна надолу по стълбите. Дори сама не забеляза кога се препъна и замалко не падна надолу с главата — дотолкова погълната беше от мисълта да стигне до целта си.

Единствен Огъстин я зърна от прозореца си едва когато тя излезе навън в двора и затърси пътя си през снега, за да намери вратата, която водеше през ризницата в параклиса на замъка. И той се втурна надолу след нея с разтуптяно сърце.