Ричард Хюз
Лисица на тавана (70)

Глава 14

Минаваше полунощ и единствената светлина в заснежения Лориенбург блестеше от прозореца на Отовия кабинет, защото, макар и в неделя, той продължаваше да работи, докато можеше да стои буден — изпитваше ужас от леглото. Като че всички останали спяха. Плътно затворените прозорци бяха тъмни. Тежките пердета скриваха дори нощната светлина, която гореше в стаята на близнаците, а вътре те едва се забелязваха като две обикновени къртичини под одеялата — очевидно нямаха нужда да дишат. И по същия начин (през вратата, която винаги оставаше отворена към стълбището) в слабото сияние на зачервената до нажежено печка се виждаше Огъстин. Усмихваше се насън и галеше възглавницата. Но другаде мракът на стихналия дом беше по-дълбок. Мици, затворена в собствената си тъмнина, сънуваше, че е безтегловна и се катери по стълба, но всяко стъпало под нея изчезва още щом си вдигне крака, а стълбата е безкрайна.

Само в гъстия мрак горе на тавана две очи бяха отворени и втренчени. Безкрайно дълго затворен там, съзнаващ, че никога няма жив да напусне този таван, подложен отдавна на непоносимо напрежение, Волф започваше най-сетне да се поддава.

Единайсети ноември — в очите на Волф и много други „най-черният ден в календара, денят, когато предателите продадоха интересите на Германия…“

Германия не беше победена, каквото и да твърдеше светът, не беше победена! Защото втълпената още от детство аксиома, че Германия не може да бъде победена, бе заседнала дълбоко в съзнанието на Волф, където никакви събития и доводи на разума нямаха власт.

Такава следователно беше преждевременното, непоправимо нещастие на Волф и на другите като него — трансценденталната истина, която ги скара с действителността, мъртвата хватка, от която той не можеше да се отскубне. Обаче докато се принасяше в жертва пред олтара на „Германия“, свръхалтруистичната му същност вече така беше атрофирала, че повече не можеше да удържи в себе си това свое нещастие, а за него нямаше отдушник — нито в бога, нито в хората. Последното спасение беше само в абсолютната нереалност на Смъртта, но междувременно Волф се обърна към Романтичната любов като нейна близначка и заместница — единственото царство на земята, където господства Нереалното, както и в царството на Смъртта.

И така, също като Паламон от своята Атинска кула, през лятото той се влюби дълбоко и романтично в непознатото момиче, което се разхождаше в градината под прозореца му. Защото Мици беше

на златна плитка сплела си косите

и подобно на Паламон, в момента, когато я зърна, Волф също

в миг извика: „А“, като че меч го е съсякъл…^[1]

Той все още не знаеше много за Мици — тя беше нещо прекалено свято, за да говори за нея дори с Франц. Никога нямаше да се срещнат — момичето, което наричаше „свое“, не биваше никога да разбере за съществуването му… Но така и трябваше да стане, защото само такава любов би била подходяща за него и тя беше още по-дълбока и мъчителна, защото бе неосъществима.

Сега действителността разкъса и омагьосания кръг, защото тази нощ Волф осъзна, че разстроените му нерви вече не могат да намерят в онова, което се бе превърнало в постоянен източник на утеха — трагичните мечти да се самоубие в присъствието на Мици, изтънченото удоволствие да умре с лице, окъпано от парещите сълзи на Мици. Но въпреки това и тази нощ тъжните му мисли по навик все се промъкваха обратно към тези привични сцени и всеки път унесът му се прекъсваше наново от повтарящия се шок — картината на двамата влюбени, които видя да се препъват заедно в снега!

Всеки от тези удари засягаше някаква беззащитна струна в него, правеше я все по-слаба, докато най-сетне от непоносимото напрежение тя се скъса. Германско момиче да приеме ухажването на един англичанин и той да е неин любим!… ТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ УБИТИ! Това прозвуча като глас отвън — най-властният зов на Кръвта, който дори този фанатик някога бе чувал.

Защо Волф не се хвърли върху тях от прозореца си още в първия момент, когато ги видя заедно — като оловна тежест, като отмъстителен Луцифер, който убива и себе си, и тях?

Вероятно би могъл да го направи — достатъчно близко бяха. Но за него това щеше наистина да е прекалено прибързано! Защото ставаше дума за убийство, а същността на убийството е по-скоро в самата зъл умисъл, отколкото в крайния повърхностен акт — мисълта за него да се върти отново и отново, и отново в съзнанието. Не, такова нещо трябва внимателно да се подготви. Волф все още не знаеше кой къде спи на долните етажи, никога не беше ходил там. Никакви прибързани действия, това щеше да бъде по-скоро безстрастно изпълнен дълг, наказание, което трябваше да наложи, неговата последна върховна жертва пред олтара на Германия; акт, който трябва да се извърши най-хладнокръвно… но при самата мисъл да се промъкне при заспалата Мици и да я убие, под лъжичката му лумна изгарящ пламък и не му даде дъх да си поеме!

Отначало свръхестественият глас порази Волф с внезапността и силата на електрически шок и го вцепени, но после вцепенението отмина и сякаш той засия с божествено сияние. Волф ярко си представи как се промъква в тъмната и смълчана къща като Ангела на смъртта, видя се как безшумно отваря вратата, зад която лежи Мици тиха и бяла в леглото си със затворени клепачи и разпилени по възглавницата коси, той се просва върху й като Елисей върху сунамитското дете… и видя съвсем отблизо двете си ръце, които я удушват с възглавницата…

През това време Волф лежеше свит на кълбо на тавана, а сърцето му блъскаше все по-силно в гърдите, защото през смачканите кожи усещаше как под напрегнатото му тяло бие сърцето на Мици. Усети го как претупа и замря. В този миг трясъкът на сгромолясващите се кули се разнесе от всички страни, тъпанчетата му запищяха, зави му се свят, още малко и щеше да повърне.

А не биваше ли Мици да умре от нож? Да! Защото в тъмното до него достигна студената божа заповед: „ГНУСЯ СЕ ОТ УДУШЕНИТЕ!“

Повтаряйки своята сцена da capo^[2], Волф си представи как острието пробива тънката нощница върху голата кожа, така че Мици почти се събужда, после внезапно пробожда пулсиращото сърце, забива се надълбоко в раната, после изваждането му и горещата кръв, която облива ръката до лакътя. А в същото време как успокоителен бе този миг на видения. Замайването премина и от много време насам, въпреки блъскането на сърцето, сега тревожният му дух беше по-близо до спокойствието.

„Безстрастно да изпълни своя дълг…“ Волф се каеше. Но нищо не беше в състояние да спре новия живот, който течеше в жилите му тази нощ, и той се измъкна бързо от завивките си в тъмното и се запромъква надолу по стълбите по чорапи.