Ричард Хюз
Лисица на тавана (20)

Глава 19

Намериха Мери в гостната — четеше „Видни викторианци“ от Литън Старчи и чакаше да налее вече изстиващото кафе.

— Но единствените наистина видни викторианци са били Маркс, Фройд и Айнщайн! — възкликна Джеръми. — Хора, за които бедничкият Литън сигурно никога не е чувал. А според мен най-велик сред тях е Фройд.

— Сигурно от времето на Конфуций, Буда и Питагор на света не е имало едновременно три такива фигури — заинтересува се от разговора Мери.

— Сполучливо сравнение — одобри Джеръми. — Общественик, духовно извисена личност, математик…

— Захар? — предложи Мери.

— Но Фройд… — поде отново Огъстин и се сепна поразен. Великото откровение е Фройд! Бил е прав значи в билярдната — собственото му поколение се състои наистина от нови създания, от нов вид човешки същества тъкмо заради Фройд! Защото това е първото поколение в човешката история — от пещерата до катедралата, — отхвърлило напълно греха. Човешките действия вече не се определят като „добро“ или „зло“, преценяват се по-скоро като обществени или противообществени, като осъществяване на личността или провал…

— Така се натъкваме на две дихотомии вместо една — рече Джеръми — и понякога те са противоречиви…

Скоро отново се впуснаха в разгорещен спор. Но в едно Огъстин и Джеръми бяха единодушни — тяхното поколение нямало нужда дори от активен мисионерски атеизъм, защото самата идея за Бог вече нямала нищо общо с вярата или неверието. „Бог“ и „Грях“ вече не били проблем, защото фройдисткото учение обяснявало как тези представи са възниквали в хода на историческото развитие, т.е. че те са чисто и просто примитивен психологически дефект и щом това веднъж стане ясно, човечеството може да го надрасне…

— Съвестта е тумор, който може да се оперира.

В епохата на неограничения човешки напредък и осъществяване, която се откривала пред нас, самите думи „Бог“ и „Грях“ трябвало да закърнеят и в крайна сметка да отпаднат от езика. Хората все така щели да имат вродена склонност към „доброто“; но веднъж забравили значението на думата, дори добротата щяла да стане безвредна.

Междувременно Мери се залови да шие — простичка, приятна покривчица за леглото на Поли. Внезапно се намръщи. Ами ако се окажеше, че детето, което бе поканила (малката племенничка на госпожа Уинтър) е религиозно? Не беше ли баща му някакъв сектантски проповедник? Трябваше да помисли за това, преди да го приеме като подходяща компания за Поли.

Какво ли не приказват децата!… Е, разбира се, те би трябвало да говорят свободно за пол, за екскрети и т.н., но все пак има думи и понятия, като Бог и Христос, които не са за нежния детски слух, поне докато детето не порасне достатъчно, по своя воля да ги отхвърли или приеме. Що се отнася до Мери и Огъстин, тези думи бяха завързани сякаш с пъпната им връв…

Трябваше да накара Уонтидж да си легне, но преди това щеше да му напомни да не прибира уискито, защото Гилбърт и приятелите му можеха да закъснеят. И малко сандвичи — онова, което предлагат по влаковете, просто не става за ядене. А Гилбърт бе казал, че ще са важни гости. Имаше движение за ново обединяване на либералната партия, придружено от голямо раздвижване във вътрешните й кръгове. Може би Гилбърт не бе съвсем „вътрешен“, но той бе обещаващ млад мъж с единия крак вътре в тези кръгове; ако все още не бе станал посредник, то скоро щеше да стане.

Тази вечер Гилбърт се надяваше да доведе в Мелтън някакъв важен човек — може би Монд или Саймън, или Самюел. Ако по време на гостуване в Мелтън направеха решителна стъпка към възстановяване на единството на либералната партия, той щеше да се гордее с това постижение…

Гилбърт й казваше, че Дребосъка (Лойд Джордж) изглеждал склонен да се помири; по-скоро Аскуит се дърпал и се държал нелюбезно. „Държи се така, сякаш има сметки да разчиства!“ И очевидно изненадан от това, Л. Дж. доверил на някого, който пък го доверил на Гилбърт. Та рекъл Лойд Джордж: „За разлика от мен, старецът не знае да забравя“.

В личния живот (продължи да си мисли тя) се приема, че е доста отвратително, ако един Аскуит наистина „забрави“, ако проговори някога на един Лойд Джордж, тоя отвратителен дребен козел. Но сега дори и приятелите коряха Аскуит. Защото в обществения живот не си свободен да се държиш тъй, както ти се ще, или пък да следваш принципите си — за да спечелиш власт, трябва да загубиш тази свобода, което изглежда малко парадоксално.

Но колко повече важи това, когато има диктатура! Диктаторът сигурно има толкова възможности за избор и свобода на действие, колкото акробатът на върха на пирамида.

Мери даде ухо за момент, но разговорът на момчетата беше достигнал късния вечерен етап, когато се повтаря все едно и също.

— Часът е единайсет — рече Мери. — Смятам да си лягам, но вие… — при което Джеръми скочи и започна да сипе извинения, че е злоупотребил с гостоприемството.

Огъстин го изпрати до входната врата и му помогна да запали фенера на колелото си. Бащата на Джеръми беше селски свещеник, съвсем не заможен (дори може би щеше да се наложи Джеръми да постъпи на държавна служба).

— Беше наистина много приятно! — възкликна Джеръми с ентусиазъм, който по-скоро приличаше на изненада. — Не се сещам да си ходя! — Качи се на колелото и завъртя педалите, управлявайки го с една ръка надолу по алеята.

Огъстин тръгна да си ляга. Тъкмо пресичаше балната зала, когато чу далечния, отчаян писък.