Ричард Хюз
Лисица на тавана (57)

Глава 1

В мрака на изоставения таван прилепите се стрелкаха неспирно или се скупчваха, за да се топлят, а под тежката камара кожи в ъгъла спящата фигура се мяташе и стенеше.

Много младото лице със затворени, раздалечени очи беше сгърчено. Той сънуваше един от „червените“ си сънища, в които неизменно и навсякъде имаше кръв. Тази нощ сънуваше, че краката му са парализирани и се влачи по лакти през купчина тела и от отворените им кореми към него пълзят живите им черва. Те се увиваха около него и имаха бодли като бодлива тел, а зловонният, матово ален въздух се изпълваше с цвъртене, макар наблизо да нямаше нищо крилато…

Момчето с приветливото открито лице, което сънуваше кошмара си на тавана, беше изчезналият Волф, Лотаровият брат — боец, най-добрият приятел от училище на Франц и все още негова пътеводна звезда.

Волф се събуди, като едва сподави вика си. Устните му съхнеха, а в устата имаше вкус на кръв от кървящия венец (сам си бе извадил зъб предишния ден). Тялото му бе влажно и за момент реши, че и това е кръв, но беше само собствената му пот под многото кожи. Като се отърси с огромни усилия, съзнателно извика спомена за онзи ден преди четири години, когато отрядът му бе нападнал кантона по линията за Рига и той се спъна в скритата тел и падна върху тялото на Хайнрих, което беше разкъсано и вдигаше пара, а куршумите плющяха наоколо като дъжд по подгизналата ливада.

Волф светна с фенерчето. Лъчът освети голямата купчина стари счетоводни тефтери, покрити с курешки от прилепите, защото скривалището му представляваше нещо като архив — единственото довършено след първоначалното изграждане на замъка помещение тук, близо до часовника и огромната цистерна за вода. В мрака го наблюдаваха чифт червени очи, а въздухът миришеше силно на лисица.

Лъчът се отмести и освети нещо, наподобяващо гигантски охлюв. Беше намотаното алпийско въже, което държеше там, покрито с паяжини. Дори след балтийската катастрофа тези верни младежи, Волф и неговите съмишленици убийци, продължаваха да убиват „за Германия“ — макар и да убиваха в Германия и вече да го правеха тайно. Но след смъртта на Ратенау бдителността на полицията не отслабваше. Тъй като беше замесен в атентата, през последните седем месеца Волф не се показа навън. Червените очи примигнаха в обсега на потрепващия лъч и той угаси фенерчето. Но не посмя да заспи отново, а за да остане буден в тъмното и да успокои опънатите си нерви, направи усилие да мисли за своята „Дама“. Защото се бе влюбил дълбоко и романтично миналото лято, а онова русокосо момиче в градината долу дори не подозираше за съществуването му.

Но тази нощ нейният лик му убягваше, защото Волф оставаше в плен на други образи, по-властни дори от нейния — например гостната на малкия изоставен чифлик в ливонските гори… охранената бяла котка… ще не ще той започна да си спомня всичко и нервно да се усмихва.

Това стана един ден, когато търсеха изчезналата разузнавателна група и стигнаха до скромна къща, скрита сред брезите и боровете. Около вратата имаше свежи розови английски ружи, но макар да бе почти пладне, всички зелени капаци бяха затворени, сякаш къщата все още спеше. Последните й обитатели я бяха напуснали и оставили празна. Но капаците прилепваха така плътно, че както идваше от светлото, вътре човек не виждаше нищо и той изчака очите му да свикнат с тъмнината, като слушаше часовника в гостната, който все още продължаваше да тиктака. Случи се на шестнадесетия рожден ден на Волф и като слушаше стенния часовник, момчето изпита отчаяна носталгия. Още повече че дочу мъркане…

Но скоро зениците на очите му се разшириха достатъчно, за да види, че стаята е пълна с трупове — на липсващите им другари. Телата бяха обезобразени — тези хора не бяха загинали в бой, били са още живи, когато са ги подложили на всичко това.

Когато останалите дойдоха, мъркащата котка спеше блажено на дивана в същата стая. Но после се покачи на богато украсения часовник над камината, съскаше с извит гръбнак, извадените й нокти се плъзгаха, тя дращеше полирания мрамор, за да запази равновесие. Под нея часовникът изтрака и започна да бие с мелодичен сребрист звън.

В яростта си той разкъса котката с голи ръце, после се подхлъзна на оплескания под и навехна глезена си. Междувременно другите се бяха втурнали навън да претърсват околните сгради, но не намериха жива душа; само една крава. Убиха и нея — щяха да избият и синигерите, ако можеха да ги хванат.

Сега, докато си спомняше всичко това, самият Волф лежеше и доволно мъркаше…

Волф послуша съвестта си и замина, отначало на изток да участва в необявената война в откъснатите провинции, където беше роден, а такова сляпо подчинение на съвестта често се превръща в мъртва хватка. Зовът на „Съвестта“ вече не можеше да бъде заглушен. Боевете отдавна бяха свършили, но през балтийските години на най-скотски героизъм Волф порасна с още два-три последни сантиметра и душата му застина в този калъп; сега вече повелите на съвестта станаха доста еднообразни — все тази проста заповед: убивай!

Скрит тук, без да може да излиза и да убива, Волф се отрече напълно от „живота“, дори от топлите му поточета в къщата, където се криеше. До него не достигаше човешки звук, само огромният часовник бавно, високо, тежко тракаше цяла нощ точно над главата му.