Ричард Хюз
Лисица на тавана (5)

Глава 4

Чичо Артър — видрата, и чичо Уилям — избелелият генерал… Като дете Огъстин се привърза към двамата старци и сега споменът за тях го стопли — обичаше ги по-скоро като предмети, отколкото като хора — те бяха такива „скици“! Най-накрая прекалено стари, за да играят билярд, те седяха тук ден след ден, зиме и лете, от двете страни на буйния огън, а прахът се трупаше върху вечно покритата с калъф маса. Чичо Артър, напълно глух с лявото ухо, чуваше лошо с дясното, чичо Уилям, напълно глух с дясното ухо, чуваше лошо с лявото (затова и странният, направен по поръчка телефон). И двамата използваха огромни слухови тръби; чичо Уилям беше и почти сляп, та носеше мощен монокъл.

Внезапно Огъстин се сепна: защо ли такава голяма пропаст отделяше неговото от предишното поколение, че изглеждаха като различни биологични видове?

Онази част от Времето, наречена „История“, е свършила с битката при Ватерло, после Времето е навлязло в дълъг тъмен тунел или пашкул, наречен Викторианска епоха. Днес отново е на светло, но вече е нещо съвсем друго, та човек е толкова в състояние да си представи, че е могъл да се роди викторианец или по времето на „Историята“, колкото… колкото да се роди пума, а не човек.

Но къде се криеше очебийната разлика? За момента не успя да стигне по-далеч от изходната точка — всички предишни поколения просто се състояха от предмети, докато неговото — от хора, или, с други думи, същественото бе вътре — в мислите, в чувствата. Съвсем не бе важна външността — отразеното в огледалото лице не бе негово, само невидимата мисъл и изригващото „аз“ можеше да е негово. Докато онези… онези древни скици, прачичовците и поколението им, бяха само обвивки — сухи бихейвиористични жестове или стереотипни реакции на дразненията — нещо като кучетата на Павлов. Едничкото „действително“ нещо тук бе гротескната им външност и гротескните им постъпки. Да вземем за пример историята, разказвана от чичо Уилям, за стария сър Ридърик Придърик, съседът, който на седемдесетгодишна възраст разрушил стълбището си и оттогава всяка нощ, като отивал да си ляга, се катерел по едно въже — та имаше ли в тази гротеска нещо действително, освен една въображаема фигура, увиснала насред въжето?

Или да вземем историята със злощастния лов на лисици (този път разказвачът беше чичо Артър, седнал една вечер на мъничкото легло на Огъстин, за да го храни с попара от хляб и мляко). Както твърдеше той, вълците, внесени от благороден полски емигрант, за да може околностите на дома му в Пембръкшър да заприличат повече на родината му, се кръстосали с местните лисици и създали чудовищно хибридно поколение — оттам и вечерната приказка на чичо Артър за мъничките, ужасените фигурки на ловците в яркочервените им костюми, увиснали по дърветата, а отдолу виещата глутница огромни червени кръвожадни зверове (историята се разказваше с наслада, защото Водачът при лова на видри презираше ловците на лисици, „залепили по цял ден сухите си задници на конете“, почти толкова, колкото и либералите).

Тези гротескни истории бяха само мълва, а може би бяха и приказни. Но освен чичовците си, Огъстин бе видял със собствените си очи сред по-възрастните и достатъчно други забележителни „обвивки“. Например доктор Бринли — легендарен, но все още жив. Доктор Бринли беше престарял, влюбен в лова на лисици съдия-следовател^[1], който никога не оставаше и наполовина трезвен, дори на седлото. Като ученик веднъж на главната улица на Пенрис Крос Огъстин свали шапка от уважение към покойника, но се оказа, че в съда носят не трупа, а съдия-следователя.

Друга забележителна „скица“ беше покойният енорийски свещеник, пастир не на хора, а на прасета, които избягваха от кочината по време на църковна служба. От амвона той виждаше градината си и неделя след неделя онова, което зърваше там, го караше да си губи мисълта и да повтаря думите, докато внезапно не изкрещеше: „Прасетата!“, с което безкрайно сащисваше всички външни хора. При този вик децата от енорията (те, разбира се, оставяха нарочно кочината отворена) се надигаха, измъкваха се от местата си, покланяха се пред олтара, преди да се обърнат с гръб към него, заситняваха по пътеката със своите маншони, молитвеници и неделни шапки… и щом се озоваваха навън, надаваха крясъци и хукваха презглава.

Покойният владика (имаше брада като на стария Крюгер^[2]) дойде веднъж на обяд тук в Нютън — беше 1916 г. и Хенри си бе у дома в отпуска, преди да замине за фронта. Присъстваше и енорийският свещеник, но паметта на преподобния беше започнала видимо да отслабва, затова чичо Артър помоли самия владика да прочете кратката молитва. Енорийският свещеник се възпротиви — етикетът изисквал той да каже молитвата — и се надигна. Но след „за онова, което ще получим…“, сякаш забрави приетите думи, запъна се и взе да импровизира: „тлъстото пиле, трите прекрасни гарнитури…“ после седна, като кипеше от възмущение и мърмореше под нос нещо, което звучеше като: „Дано Бог в своята милост порази и свари всички ни!“.

На следващата неделя той оповести от амвона забележителното си откритие: Йоан Кръстител и Йоан Богослов били всъщност една и съща личност! Пелтечеше от възбуда, но Огъстин не можа да чуе останалото, защото стреснат от новината, чичо Уилям изпусна монокъла си в слуховата тръба и започна да рови в нея с връзка ключове, за да го извади. Чичо Артър, седнал в почетния ъгъл на семейната скамейка, не спря да се обажда: „Проклет тъпак!“ (Разбира се, без да съзнава колко високо говори), или „О, тъпака му с тъпак!“, докато най-сетне грабна от брат си слуховата тръба и извади монокъла, като налапа края й и духна така силно, че тя изсвири като рога на Ролан.

Огъстин си спомни сцената и прихна да се смее в кънтящата, уютна стая, създадена от двамата старци — тя трябваше да принадлежи на Хенри, а вместо това стана негова.

През отворения прозорец лъхна слаб ветрец. В сумрака нещо бяло литна и падна от мраморната полица над камината, където е било подпряно, и Огъстин драсна клечка кибрит, за да го види. Беше покана с гравиран герб:

ГЛАВНИЯТ УПРАВИТЕЛ И ПОЧЕТНИЯТ ГРАДСКИ СЪВЕТ

на

ФЛЕМТЪН

Канят…

— а после името му и т.н.

При вида на поканата го загложди съвестта, защото тази вечер беше Годишният банкет, а той бе забравил дори да отговори. Разбира се, двамата му стари чичовци бяха присъствали на банкета на Главния управител всяка година до смъртта си, но нищо на света не беше в състояние да завлече Огъстин на подобно тържество и всъщност колкото по-скоро отвикнеха да го канят, толкова по-добре! Селски банкети, изложби на цветя, съдийски съвет, разпродажби, ловни балове — младият господар на Нютън оставаше абсолютно решен да не се „забърква“ в такива неща, а съседите наистина би трябвало да са само благодарни за това — че на кого в днешно време е притрябвал Надут Млад господар. В 1923 г. това е чиста отживелица. Най-малкото нямаше да почувстват отсъствието му — не липсват гадни душици, които си падат по такива събития. Тук усети как неволно присви устни — съвсем неволно — и като се обърна в мрака, се загледа още веднъж в ниската, неподвижна звезда, която образуваха светлините на този далечен… празнуващ мравуняк Флемтън.

За момент съвсем забрави какво се бе случило малко преди това в Блатото и все пак, дори когато се засмя, следите от вчерашните стъпки по тревата продължаваха да личат.