Ричард Хюз
Лисица на тавана (81)

Глава 25

Мери яздеше стар кон мелез, солиден като маса за билярд (и много близък по форма), защото беше бременна във втория месец и всъщност докторът въобще не й разрешаваше да язди. Но пък да седи човек на гърба на Чери едва ли означаваше да „язди“! Чери бе по-устойчив от хълмовете, защото ако се вярва на псалмопевеца, хълмовете могат да скачат, а Чери със сигурност не можеше. Освен това докторът й препоръча всеки ден да се разхожда, затова тя измина пешком част от пътя, като водеше коня. Това й даде възможност да прочете още няколко реда от писмото на Огъстин:

„… трябва да призная, че са много храбри…“

(Кой? О, разбира се, все тези кесекови дечурлига.)

„… особено близнаците. Спомняш ли си, че ти писах за шейната, с която се возихме онзи ден? Вчера конят побягна с нея (беше празна), а малкият Хайнц падна на пътя й. Но остана неподвижен и един от плазовете мина точно през него — реших, че го е прерязал на две, но той потънал в снега, а празната шейна беше толкова лека, че мина над него, без да го докосне. Спаси го, разбира се, това, че има смелостта да остане неподвижен. Но другите само се изсмяха гръмогласно и той самият се смееше, когато стана, а конят се втурна надолу по хълма като куче с вързана на опашката тенекия — само да беше го видяла! Шейната се мяташе от едната на другата страна и се блъскаше в дърветата, докато не стана на трески. Край на шейната! Трудл (най-голямата) се смя така, че я заболя коремът.

Но утре заминавам за Мюнхен. Честно казано, тук съм вече точно от три седмици…“

Мери обърна писмото да прочете датата — да, наистина много време е пътувало…

„… точно от три седмици и е крайно време за разнообразие да видя нещо от истинската, Нова Германия. За щастие не съдя за Нова Германия единствено по това място, инак щях да се върна у дома, без да съм научил повече, отколкото знаех, преди да тръгна. Всъщност всичко тук е недействително, остатък от миналото. Дори все още са католици! Ако се съди по това тук, човек не би могъл да предположи дори, че съществува Нова Германия със свободомислещия и миролюбив дух и напредничавите си идеи, с изкуството си, но онзи ден, когато ходихме с шейната, срещнах един ужасно мил човек и той ме покани…“

Имаше още много, но Мери мушна листа в джоба си и отново възседна коня. Странно писмо за човек на двайсет и три години, при това интелигентен! Ама и последния параграф си го биваше! Огъстин, изглежда, оглупяваше. Какъв неочакван ефект от пътешествието! Тя се поразтревожи. Знаеше, че си е взел пушките, но за лов нищо не се споменаваше… Всъщност на Огъстин сякаш повече му допадаше да се мотае с малките деца, отколкото да е в естествената си среда — Франц, да оставим Валтер и Ото. Несъмнено всички деца обожаваха Огъстин — но не, не биваше да пропилява цялото си време с тях, не го е правил дори и с Поли, собствената си племенница…

Трудл била „най-голямата“, пишеше той, а Трудл не беше родена тогава… Странно, че в нито едно от писмата не се споменаваше за онова най-голямо момиче, за което си спомняше Мери. Малката Мици трябваше вече да е на… какво? На седемнайсет? „Сигурно не е там, а в някое училище“, помисли си Мери.

В далечината по върховете на възвишенията няколкото снежни петънца сякаш плуваха в мъглата, всяко със свое собствено валмо от бяла мъгла. Инак денят беше сив, без повей на вятър, със слаба мъгла, през която слънцето надничаше като малко, воднисто жълто грахово зърно. Светлината беше неопределена — слаб, застрашителен, проникващ навсякъде отблясък, който не оставяше сенки.

Чери се мъкнеше бавно нагоре с отпусната юзда, поклащайки се леко като кораб. За миг, без видима причина, Мери си спомни баща си, който бе умрял в детските й години… с панталони от туид, груби като ренде върху голата кожа и с дълги мустаци, които миришеха на тютюн и гъделичкаха… Но внезапно Чери изцвили мощно, като орган — същинско тремоло — и от силните вибрации краката на Мери затрептяха като пелте, а цялата околност се разлюля.

После се успокои и ето ги портите на ловния район, а Нели тичаше към тях, като се препъваше и едва не падаше в коловозите, преди седмици оставени от каруците на работниците. Нели се задъхваше и очите й едва не бяха изскочили — дали госпожа Уодъми би отишла веднага да повика лекаря? Нещо станало с Гуилъм, състоянието му се влошило от ужасното нещастие вчера: за всичко била виновна Нели, никога нямало да си го прости…

В последвалите години „нещастието“ с Гуилъм придоби такова голямо значение, че е по-добре да изясним точно какво стана през онзи мразовит ден там, на възвишенията.

Бебето имало разстройство и тя не могла да го изведе навън. Но времето било чудесно и вместо да лиши Гуилъм от разходка, Нели решила да го закара до обичайното място, оставила го сам и се втурнала обратно да се погрижи за бебето. Искала да даде на Силванъс ментова вода и да се върне при Гуилъм, но малкият мизерник не спирал да плаче, затова се забавила.

Гуилъм сигурно задрямал, защото тежкият конски чул се смъкнал от коленете му и той се събудил от студа. Опитвайки се да го вдигне, преобърнал стола и се изтърсил на земята. Останал да лежи там, защото бил прекалено слаб да се изправи. Не можел дори да извика — с повреденото си гърло само шептял: „Помощ!“. Бил посинял и почти в безсъзнание, когато най-сетне ужасената Нели стигнала при него. Макар да беше яка, Нели страшно се измъчила, докато го вдигне от земята на стола.

До вечерта температурата на Гуилъм рязко се повишила, но Нели не посмяла да го остави, за да отиде да извика лекаря. Как да го направи? Трябвало да чака до сутринта и да се надява, че Мери ще дойде.

Когато Мери доведе най-сетне доктора, той направи сериозна физиономия и каза: „Лека пневмония“. Пациентът можел и да я преживее, но от това организмът му положително щял още повече да отслабне.

С течение на годините на Нели все повече и повече й се струваше, че този нещастен случай е наклонил везните — без него болният може би е щял, трябвало е да се оправи. Малкият Силванъс стана убиец, преди да се роди, двоен убиец — преди да го отбият.