Ричард Хюз
Лисица на тавана (66)

Глава 10

В неделя на разсъмване човекът, който бе чукал, отново се появи. Хитлер го позна и затова го пуснаха вътре, но онова, което каза, бе подозрително (освен че Лудендорф със сигурност бил жив) и скоро си отиде неизвестно къде. Имаше ли смисъл да се тревожат за това къде е отишъл човекът или пък какво е казал? След като го разпита, на Хитлер така му прилоша от изтощение, че легна отново в леглото зад бурето — трябваше, трябваше да поспи.

Защото след „похода“ въобще не беше спал както трябва, но и не бе оставал напълно буден и този втори ден в Уфинг трудно успяваше да говори или дори да мисли свързано. Трябваше да си почине — и все пак бе дори по-лошо да остане сам, по-трудно се владееше. Докато лежеше на една страна, буден и премисляше миналото, дори собствените му крака не го слушаха — потръпваха като на заспало куче и сякаш се опитваха да вървят по своя воля. Наистина като че цялата му нервна система се откъсваше от контрола на мозъка — този великолепен инструмент, на който бе свикнал да свири каквото пожелае, сега дрънчеше фалшиво като роял, върху чиито клавиши е скочила котката. Не можеше да остане задълго в едно положение. Не можеше да си държи очите нито отворени, нито затворени и щом се отвореха, виждаше как книгите заедно с рафтовете са надвиснали над него. Стой, чакай, пред очите му книгите започваха да си разменят заглавията като жонгльори, които си подхвърлят топки! Правеха го, за да отклонят вниманието му — веднъж да успееха и щяха да рухнат върху него, заедно с рафтовете.

Точно в този момент камбаните внезапно забиха — неделните камбани на Уфинг блъскаха в ушите му с ужасяващия си звън. Отгоре на всичко някой започна да дърпа езика на камбаната в собствената му глава, защото и в нея нещо звънеше заедно с камбаните на Уфинг. Тя се тресеше и звънтеше като камбана.

Като отметна одеялото, Хитлер се огледа отчаяно. Верният му бич бе до него, о, как копнееше отново да чуе вместо дрънчащите камбани чистото свистене на кожата от носорог — свистенето и плющенето! Ако беше накарал онези предатели да го опитат, вместо да ги остави да се изплъзнат, вече щеше да е в Берлин — да, в БЕРЛИН!

„Горко на кървавия град! Свърталище на лъжци и крадци… свистенето на бича…“ (като си помисли, че в този момент щеше да минава победоносно по улиците на Берлин!) „свистенето на бича и тропотът на колелата, и на танцуващите коне, и на подскачащите колесници…“ в Берлин, за да прогони търговците от храма! Град в пламъци! „Множество са убитите и голям е броят на труповете, няма край на труповете. Те се препъват в собствените си трупове…“

Да прогони празноглавите барони… да прогони гадните комунисти… да прогони лесбийките и педерастите с бича от кожа на носорог!

Но това буре… то си променя формата — ту е високо, ту ниско, ту е широко, ту тясно… сега е изправено и набъбва и от издуващото се буре се надига позната фигура — гладка и тлъста, груба, поклаща се и кима. Човешка фигура, спомен от собственото му бедно юношество във Виена — онова животно с гладкото лице от хотел „Кумер“, което подмамваше с крем пити сиромашкото момче с гладни очи, обещаваше му толкова сладкиши, колкото може да изяде и си позволяваше да го опипва, него, Адолфус Хитлер!

После екливите удари на камбаните го прогониха, фигурата се стопи — също тъй внезапно, както се бе появила.

Да прогони с бича блудниците, евреите… да шиба с бича си еврейските момиченца, докато запищят.

Сега тъмните ъгли на стаята се изпълваха с меки голи крака — онези млади виенски проститутки, седнали полуголи на осветените прозорци по цялото протежение на Шпителберггасе (между тъмните прозорци, където вече правеха „оная работа“). Защото някога младият Хитлер ходеше често там, на Шпителберггасе, за да… само да ги погледа. Да закали волята си, защото без такива изпитания как би могло едно момче с току-що наболи мустаци да се увери, че волята му е силна? Зяпаше, отминаваше няколко метра, после се връщаше все така „силен“ — връщаше се при най-привлекателната и най-разголената и я зяпаше отново, с опулени очи.

Наричаше го „Пламъка на живота“, онзи свещен пламък на пола в човешкото тяло, и разбираше, че цял живот неговият „Пламък“ ще трябва да гори без гориво, защото при първото съприкосновение с човешко, с женско гориво, щеше да се превърне в дим, за да напълни цялата Съдина със сажди. Така му се разкри повелята на Съдбата — ако някога Хитлер направеше „това“, неговата уникална Сила щеше да го напусне, както е станало със Самсон и косата му. Не, ако възмъжалата плът изпитва непоносимо желание, тя ще трябва тайно да се задоволи.

В края на краищата как би могло монашеското „аз“ на Хитлер, без да се откаже от всичко, да се отдаде на половия акт — та това значи да признае другия? Иначе казано, нямаше ли това да навреди на твърдото му убеждение, че той е единственият по рода си жив център на Вселената, единственото истинско въплъщение на „Волята“ на Всевишния? Защото само това обясняваше неговата божествена вътрешна „Сила“ — Хитлер съществуваше сам. „Аз и никой друг, освен мен.“ Във Вселената нямаше други хора, освен него и по този начин цялата гама от „лични“ местоимения губеше изцяло нормалния си емоционален пълнеж. Това даваше възможност на Хитлер да замисля планове, грандиозни и необуздани, съвсем естествено бе за този архитект да се превърне в политик, защото за него материалът беше един и същ — „хората“ бяха направени по негово подобие, но всъщност бяха нещо като оръдия или камъни. Всички инструменти си имат дръжки — тези бяха снабдени и с уши. И е безсмислено да обичаш, мразиш или съжаляваш (или да казваш истината на) камъни.

Значи Хитлеровата психика бе заболяла от рядка болест, при която неговото „аз“ не оставаше в сянка — рядко състояние, с други думи то се бе разраснало неестествено в иначе зрелия интелект на възрастен, клинически нормален човек (защото при новородените това несъмнено е съвсем нормално и може да се запази дори в малкото дете). Юношеското „аз“ на Хитлер се беше разраснало по този начин — в някаква по-голяма, но неоформена структура подобно на злокачествено образувание.

У Мици — както би могло да стане с вас и с мен — от шока на нещастието нейното „аз“ изгуби опорната си точка, стопи се под божието слънце и се смали до облаче, не по-голямо от човешка длан. Но за този болен човек неговото „аз“ винаги и неизменно затъмняваше небосклона от полюс до полюс.

Измъченото, обезумяло същество се мяташе в леглото си…

Нощта на „Риенци“, онази нощ в планината над Линц след операта — тя наистина стана повратна точка в живота му, защото тогава той за първи път осъзна самотното си всемогъщество… Както се бе качил в тъмното там на високото, не му ли се показаха в един миг от времето всички земни царства? И изправен пред древния евангелски въпрос, не беше ли отговорил с цялото си същество: „Да“? Не беше ли сключил вечната сделка там, на височината пред единствените свидетели, ноемврийските звезди? И все пак сега… сега, когато сякаш се възнасяше подобно на Риенци върху гребена на вълната, тази неудържима вълна, която с нарастващата си сила трябваше да го отнесе в Берлин, гребенът й започна да спада — огъна се, срина се и се стовари върху него, като го хвърли надолу, надолу, дълбоко в бездните на ревящата вода.

Мятайки се отчаяно в леглото, той изхълца — давеше се (а от това Хитлер най-много се боеше). Давеше ли се? В такъв случай… в такъв случай онзи самоубийствен миг в юношеството му, когато едва се крепеше на моста над Дунава край Линц… нали в края на краищата онова меланхолично момче бе скочило от него в онзи отдавнашен ден и всичко от тогава до сега бе само сън! Значи сега шумеше могъщият Дунав, който пее в ушите на сънуващия удавник.

В зелената водниста светлина наоколо към него плаваше обърнато нагоре лице на мъртвец, мъртво лице със собствените му леко изцъклени незатворени очи — мъртвото лице на майка му, както го бе видял за последен път с незатворени очи, бяло като бялата възглавница. Мъртво и бяло, без следа от обичта към него.

Но ето че лицето се размножи — заобикаляше го отвсякъде във водата. Значи, майка му беше тази вода, в която се давеше!

И престана да се бори. Сви колене до брадичката си в положението на неродено дете и лежеше така, оставяйки се на водата.

И най-сетне Хитлер заспа.